Блъскане до дупка

Голямата новина тези дни в модния свят е неочакваното напускане на Раф Симънс на поста креативен директор на Chistian Dior. При това не защото е стъпил на криво някъде.

От както през 2012 г. белгиецът пое модната къща, успехите се редяха един след друг, най-видимият от които е увеличението на продажбите с цели 60%.

Както модните критици, така и търговците обичаха тънкия баланс между висша мода и продаваеми дрехи. Симънс беше и близък с Бернар Арно, шеф на концерна LVMH, притежаващ Dior, и последният не спираше да го хвали.

Тихият белгиец така и не създаде скандал или пък подхрани поне една клюка в жълтата преса.

Единственото обяснение защо дизайнерът избра да напусне бе, че просто няма време за истинска креативност.

С наложеното супертемпо в днешния моден бизнес, Симънс трябваше да изработва цели шест колекции на година. В често цитирано сега интервю от преди няколко месеца той много откровено се оплака, че идеите му нямат вече инкубационен период, време да се развият естествено - и това е изтощаващо.

Раф Симънс

Само седмица след Симънс друг успешен дизайнер - Албер Елбаз също обяви, че напуска поста си на креативен директор на Lanvin.

Още по-очевидно, Елбаз призова в реч модната индустрия да преосмисли накъде е тръгнала.

"Ние дизайнерите започнахме като шивачи, с мечти, с интуиция, с чувство. Но после станахме "креативни директори" и трябва уж да създаваме, но най-вече нареждаме", заяви Елбаз в Ню Йорк само дни преди да обяви напускането си.

Албер Елбаз

Защо трябва да ни интересуват драмите на дизайнери, които получават повече пари, отколкото някой от нас ще види в живота си?

Трябва ли да се солидаризираме с хора, обградени от ято асистенти и с лимузини на денонощно разположение? И какво общо имат техните проблеми с липсата на инкубационен период и превръщането им от творци в администратори с нашето прозаично битие?

На пръв поглед нищо.

Когато се замислите обаче, в друг контекст и определено по-малка скала - всички се борим с подобни проблеми.

В много професии, особено когато се издигнете на по-висок пост, работното време се разтегля до 60-70 часа седмично, де факто без събота и неделя.

Смартфоните, интернет и лаптопите размиват границите на служебния и личния живот и човек сякаш винаги е на една ръка разстояние от офиса.

Забързаното темпо и натискът за ефективност на днешния бизнес дават малко възможности за дълго обмисляне на идеи.

Не сте ли се чувствали поне веднъж в живота си като хамстер на колело, въртейки ден след ден, седмица след седмица вечните административни, логистични и персонални проблеми, без да ви остане дъх да мислите за истински важните креативни решения?

И в резултат на тази безкрайност и безрадостност понякога ви идва да напуснете от раз професията, която иначе обичате толкова много?

Ако отговорът е "да", значи вихрещият се дебат около напусканията на Симънс и Елбаз може би крие интересни и важни и за вас изводи.

Особено напускането на Раф Симънс на Dior предизвика тайфун от коментари в западната преса.

Все пак белгиецът замести на поста Джон Галиано, незабравимо драматичен и често забавно-озадачаващ образ.

Джон Галиано

Галиано, като си спомняте, беше изхвърлен от Dior в резултат на психосрив в парижки бар, гарниран с много алкохол и крясъци "Обичам Хитлер!"

След задължителния престой в санаториум, дизайнерът разкри, че години наред е страдал от тежък стрес, безкрайно работно време и изолация от приятели, роднини и обичайните човешки радости.

Смяташе се, че уравновесеният Симънс, който преди това беше ръководил дълго и успешно модната къща Jill Sanders, ще балансира по-добре огромните изисквания на поста в Dior.

Сега вече е ясно, че проблемът не е в личността, а в системата.

Впрочем дебатът за липсата на време за "същинско живеене" не е ограничен само до модната индустрия.

В американската политика той също е гореща тема, а президентът Барак Обама не крие, че вечното блъскане с малки проблеми, без да остане дъх за глобалните въпроси не му е по вкуса.

Ако трябва да сме честни, част от причините се крият в политическата система на САЩ. В нея президентът обединява в себе си постовете на държавен глава и министър-председател, а кабинетът под него е много слаб.

Така ако един европейски премиер например е по-скоро мениджър на почти независимите си министри, то в САЩ президентът определя политиката, а секретарите в кабинета са подизпълнители.

При такава концентрация на власт в ръцете на един човек, няма как неговото ежедневие да не е потопено в безкрайна бюрокрация.

Всяка вечер президентът Обама например получва брифинг-папка от всички теми, на които не е успял да обърне време през деня.

Според източници от Белия дом тази папка сега е с размерите на телефонен указател на средноголям град.

Ако Обама трябва да се занимава с толкова много други теми, може ли да се учуди някой, че той може да измисли оригинална стратегия за излизане от вече глобалната криза в Сирия?

Как да има време за геополитика, когато е потопен в микромениджърски решения?

Този текст обаче не е задължително да завърши песимистично.

Все повече изследвания доказват с факти, че връзката между по-голямата производителност и повечето време за почивка е правопропорционална. Накратко, гледната точка, че отпочиналите служители са както по-креативни, така и по-съвестни, започва бавно, но славно да си пробива път.

Тези, които до късно търкат бюрата в офиса, не винаги постигат най-добрите резултати.

Няма значение какво мислите за удачността на шведския експеримент с шестчасовия работен ден. Срещу него има достатъчно много аргументи, най-важният от които е, че спускането на решения с подобна кардиналност "отгоре" и повсеместно, а не като постепенна и естествена стъпка на бизнеса, не винаги е добра идея.

Повечето държави в света обаче са отдалечени на светлинни години от подобни радикални завои.

По-важното в случая е, че шведският социален експеримент постави централно въпроса доколко от блъскането до безкрай има смисъл.

Настоящият дебат в модната индустрия пък усили звука на дебата.

Остава сега и вашият шеф да прочете тази статия.