Гордостта обикновено е причината за падението на много трагични герои. В "Гордост и предразсъдъци" г-н Дарси е трябвало да се лиши от нея, преди да може да спечели любовта на Елизабет Бенет.
Данте я сочи като един от седемте смъртни гряха. Прочутата (и често погрешно цитирана) строфа от Притчите Соломонови ни предупреждава, че "пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост".
Няма спор по темата: редовно ни се казва, че гордостта в най-добрия случай ни прави дразнещи, а в най-лошия ни обрича.
Гордостта обаче може и да не заслужава напълно репутацията си на деструктивна сила. Налице са нови доказателства, че тази емоция има еволюционни функции, както и че тя играе важна роля в начина, по който взаимодействаме със света.
И в това има смисъл. Демонстрацията на гордост се е случвала в много култури и епохи, дори при малки деца. Гордостта върви със собствена отличителна, масово разпознавана поза: изправена фигура, разтворени ръце и вдигната глава. Изследвания на Джесика Трейси, професор по психология в университета на Британска Колумбия и автор на "Гордост: Тайната на успеха", показват, че тази поза се заема дори от хората, които са били слепи по рождение. Това също показва, че гордостта е част от еволюционната ни същност, а не социално усвоена черта.
Според едно ново изследване, когато очакваме да изпитаме гордост от нещо, това е, защото тя се е развила в рамките на еволюцията, за да осигури на нас – и на хората около нас – социални изгоди.
Леда Космидис, професор по еволюционна психология в Калифорнийския университет в Санта Барбара, обяснява, че в обществата на ловците-събирачи в ранните етапи от развитието на човечество е било жизненоважно да бъдат убедени другите, че вашето благосъстояние е важно.
Работата на Космидис и екипът й показва, че гордостта, която изпитваме при захващане с трудна задача или развиването на определено качество е силен еволюционен мотиватор. По думите й логиката е, че ако човек ще влага време в развиването на определено умение, е по-добре да изгражда умения, които другите хора ценят.
Един от начините да покажете, че имате заслужаващо интерес умение, е да демонстрирате собствената си гордост от него.
Демонстрацията на гордост "рекламира вашите успехи", изтъква професорът по психология Даниъл Снайсър. В противен случай останалите няма как да знаят какъв е успехът ви, нито ще могат да разберат как да ви оценят.
За по-ранно изследване, резултатите от което са публикувани през 2017-а, Снайсър, Космидис и техните сътрудници са организирали експерименти в 16 държави - от САЩ до Япония. Във всяка страна група от участници е получавала описание на човек с желани характеристики – от рода на образование или младежки външен вид. След това хората в групата са били питани доколко позитивно биха оценили човека. Друга група е трябвало да отговори колко горда би се чувствала, ако притежаваше тези характеристики.
Така е установено, че гордостта, която хората са очаквали да изпитват, е съответствала доста точно на възхищението, което другата група е изпитвала към същата характеристика. С други думи, ако смятаме, че нещо ще ни накара да се гордеем, това е, защото ще изглеждаме добре в очите на другите хора. Степента на гордост, която изпитваме от нещо постигнато, е точно калибрирана спрямо степента на ценност, която отдават другите хора на това постижение.
Силата на чувството на гордост е мерило за това доколко социалния свят ще цени вас, ако правите това. Тези чувства са сигнал към системите ви за вземане на решения. Те са оценка на социалните изгоди.
Има обаче един проблем с това изследване: участниците са били все членове на индустриализирани общества, постоянно изложени на влиянието на медиите. Това означава, че е било невъзможно да се определи дали тази точно калибрирана гордост е развила се по еволюционен път, фундаментално човешка черта или нещо, което е научено от членовете на глобална култура.
За да проверят това, учените провеждат второ изследване, публикувано по-рано тази година. Те са интервюират 567 души от 10 различни малки, местни общества в Централна и Южна Америка, Африка и Азия.
Както и в предишното изследване, те питат една група колко високо би оценила някой с определени качества, докато друга група оценява колко гордост би изпитвала, ако притежава тези качества.
Резултатите са били недвусмислени: гордостта, която хората смятат, че ще изпитват, ако са силни, добри разказвачи или способни да се защитават, съответства точно на възхищението, на което се радват тези качества при другата група.
Въпреки че е невъзможно да бъдем сигурни, техните резултати твърдо показват, че връзката между гордост и социална ценност е еволюирала като "част от човешката природа", обяснява Снайсър.
Ако гордостта е толкова жизненоважна част от начина, по който се ориентираме в света около нас, защо тя се възприема толкова негативно?
Според Космидис и Снайсър проблемът възниква, когато гордостта ни е по-голяма от реалната социална ценност на нашите постижения. Това може да предизвика негодувание, не възхищение.
Професорът по психология Джесика Трейси твърди, че трикът е да се прави разграничение между високомерна гордост – която е свързана с агресивност, ниско самочувствие и наличие на малко приятели – и това, което тя нарича "автентична гордост". Във втория случай става дума за нещото, което изпитваме, когато постигаме целите си и се чувстваме уверени в собствената си самоценност.
Много хора обаче мислят само за "лошата гордост" - тази гордост е реално арогантност, тщеславие и обсесия по себе си. Но тези, които имат автентична гордост от успехите си, всъщност се оправят чудесно в света: те "имат отлични социални връзки, като цяло имат високо самочувствие, тясна връзка с партньорите си във връзката, и идеален личностен профил".
Същото се наблюдава и при изследвания на гордостта при атлети. Тези, "които са били по-горди, уверени, успешни и са се чувствали успешни… са станали най-уважаваните и тачени хора в общността". Това обаче е ставало само ако чувството им за гордост е било базирано на реални постижения, не на нарцисизъм или високомерна гордост.
Основното според изследователите е да се фокусирате върху постигането и реализирането на определени цели или качества, вместо да се опитвате да постигнете самото признание.
Така че нарцисизмът не е решение, но няма нищо лошо в здравословна, добре обоснована доза гордост. Отдайте ѝ се. Има причини изначално да сте програмирани да я изпитвате.
Забелязвам, че тук и в много подобни статии, се бърка понятието "гордост" с понятията "достойнство", "увереност" и "самоуважение". Те не са синоними. Гордостта е много просто нещо - тя е чувството, което се поражда, когато се сравниш с другите и установиш, че ти си повече от тях. Само дето това е едно от онези неща, които няма как да знаеш наистина. Може би в някаква област си по-добър, в друга обаче си по-лош. И всичко това няма точно никакво значение, защото всеки е избрал да върви по различен път. Следователно гордостта поражда усещането за някакво фалшиво превъзходство над останалите. Една неистина, в която започваш да вярваш. Така че няма "добра" и "лоша" гордост, тя е винаги "лоша". Много е трудно да се проумее този простичък факт, който са проумели древните преди нас. Необходима е дълга интроспекция и сериозно преосмисляне, което никак не е леко. Самият аз дълго време се самозаблуждавах, че имало някаква добра гордост и някаква лоша горделивост. Не. Всичко това е извор на зло - къде по-очевиден, къде не толкова.
мисля, че другата статия с резултата на юнака от снимката, е прекрасна илюстрация докъде в крайна сметка води възгордяването. Иначе не е много коректно да се коментират неща, които не са дефинирани еднозначно. Има съществени разлики между самочувствие, достойнство, чест, гордост и възгордяване и не е ясно за какво точно иде реч.
e-mil | 08.10.201807:02 "Всъщност древните мислят точно обратното." Колко точно обратното? Защото дори в най-склонните към високо самомнение общества на Древна Гърция и Рим гордостта (superbia - на латински, хюбрис - на гръцки) е някакво много голямо зло и престъпление към боговете. Всички митологични герои, които изпадат в хюбрис, биват наказвани жестоко от боговете, а последният цар на Рим - Транквиний, който е една от най-оплюваните личности от римските хронисти, носи прозвището "Горди" и това изобщо не е комплимент. За т.нар. "добра" гордост римляните имат съвсем други думи - като dignitas (достойнство). А пък авраамическите религии са най-категорични в осъждането на гордостта, защото се базират на това осъждане (гордостта е причината за първородния грях). И е малко под вола теле да се опитваш да докажеш обратното. Доста любопитно би било да намериш каноничен превод на цитат в Библията или Корана, в който гордостта (точно тази дума - гордост) е представена в положителна светлина. Що се отнася до цитатите от ап. Павел - така изведени действително приличат на самохвалство. Но все пак самият той казва: "Който се хвали, с Господа да се хвали" и всъщност прави точно това в посланията си. В будизма гордостта също е осъждана и е включена към петте клеси (отрови). От големите религии сякаш единствено в хиндуизма има някакво по-балансирано отношение към гордостта.
e-mil | 09.10.201810:40 "Очевидно говорим за смисъла на понятието, какво значение има думата?" "А, ето за това говоря - и ти си съгласен, че има добра, и лоша гордост..." Не, не съм съгласен. Но ми се струва, че нямаме общо разбиране какво се включва под понятието "гордост". Затова са толкова важни думите - те обозначават различни и ясно дефинирани неща. Като че ли според теб, ако някой изтъкне своите качества и заслуги, това е проява на гордост. За мен не е. Или поне не задължително. И дори няма значение дали въпросните качества ги има или не, всеки се самозаблуждава в някаква степен. Гордост е тогава, когато човекът се изтъкне, за да впечатли или обиди другите, за да парадира, за да се възвеличае. Моментът е мнооого тънък, нюансът все повече се размива в съвремието ни, но мисля, че в по-стари времена добре са си давали сметка за него. Затова и са измисляли различни думи, които днес ни се струват почти еднакви по значение. Все пак дори Аристотел не е използвал наложената дума за гордост - хюбрис (така се произнася на старогръцки), за да й придаде добър смисъл, а някаква друга дума. Отделен въпрос е, че това, което той описва си е пак същата гордост, само че оправдана въз основа на някакви обективни критерии за величие, които практически не съществуват. Малко по-късно разни римски императори ще искат да ги обожестяват приживе, защото се чувстват достойни за това. Интересно ми е какво би казал Аристотел по този въпрос - великодушни ли са тези императори, горди ли са... Разбирам, че днес думата "гордост" има както положителна, така и негативна конотация, но смятам, че в миналото е преобладавала негативната. Що се отнася за "iure superba", по същия начин може да се каже и че някой е "основателно надменен" или "основателно жесток", но това не прави качествата надменен и жесток по-добри. А за Тарквиний си прав, сбърках му името на пича, да ме прощава.
O, отваряш твърде голяма тема, по която много може да се каже, но аз смятам да спра дотук, че и без друго май досадихме на останалите. Мисля, че стана ясно, че просто имаме донякъде различаващи се схващания, в което няма нищо лошо. Не бих тръгнал да те убеждавам, че убежденията ми са правилни, просто ги споделих. Но понеже не знам доколко ясно се изразих, все пак бих искал да пусна линк към една статия, която по най-добрия начин казва това, което мисля - https://www.psychologytoday.com/us/blog/intimacy-path-toward-spirituality/201506/why-pride-is-nothing-be-proud
футуристичният, в първият си коментар без да искаш си описал СУЕТАТА. Суетният се представя за такъв,какъвто не е. Казано накратко...
@e-mil Бурната ти реакция говори, че чичко психолог може би е напипал нещичко. Все пак пише, че тази статия е част от някаква книга за брачна консултация - представи си колко разбити двойки са минали през кабинета му. Дали гордостта няма нещо общо с тях и колко точно ще ти помогне тя, за да кажеш "извинявай" или "прости ми"? "Но ние не сме равни. Никога не сме били равни и никога няма да бъдем." Какъвто и спор да се отвори, накрая нещата все опират до там дали сме равни или не сме. Аз ще се опитам да заема по-балансираната позиция, и ще кажа, че поне в известна степен и в някой отношения сме равни, ама не в комунистическия смисъл на думата. А в този - ако утре убиеш човек, присъдата ти няма да зависи (в идеалния случай) от това дали си убил пияница-клошар или си ликвидирал професор. От гледна точка на закона ще е едно и също. А законът би трябвало да се основава на морала, на нравствеността. Така че в определен нравствен аспект, да, хората са равни. На пазара на труда и в други сфери, където има конкуренция, хората са очевидно неравни. Не видях някъде в статията да пише да си мишкуваме и да не се обаждаме много-много. Всъщност се казва нещо съвсем различно - че да натрапваш успеха си на другите и да изискваш оценката им е "бреме" (защото се нуждаеш все повече от тази валидация) и като цяло е признак на лошо самочувствие. Бреме е дори когато не изискваш тази оценка от никого другиго, а от себе си. Спомена се вече, че тази лична гордост е базирана на личните постижения, но понякога такива постижения няма, дори да си направил всичко както трябва. Трябва ли да се самобичуваш тогава?
@deowin (но също така и към e-mil) deowin, да ти кажа, много съм мислел за тази вътрешна гордост, за която говориш. Тя е нещо, което всички изпитваме, едно безспорно хубаво усещане, допамин за мозъка. Но реално то не значи нищо. И изобщо не може да служи за аргумент дали сме се справили с нещо или сме постъпили зле. Тук ще прибегна до аналогия - аз се чувствам добре и след като съм бил на фитнес, и след като съм изял един шоколад. И двете ми носят наслада. Само че едното е добро за здравето ми, а другото - не. От друга страна - ходенето при зъболекаря ми е неприятно и носи болка, но е полезно за мен. Следователно изобщо не мога да разчитам на чувствата си дали това, което правя е добре, или не.