Наскоро станах неволен свидетел на необичайно вълнение, предизвикано от две думи в една статия. Нейният автор коментираше скорошни решения на Министерството на образованието и науката и ги намираше за "груби и некомпетентни". Нищо особено, ще каже някой. Първоначално и аз мислех така.
Но реакцията, която предизвикаха двете думи сред академичните среди, ме впечатли. Те събудиха призраци от миналото. Неизлезли още на хартия, двете думи привлякоха вниманието на ръководители от висок ранг, които предприеха незабавни действия за потушаване на потенциалния конфликт.
Въпросът какво точно е решило Министерството и дали наистина е некомпетентно, въобще не беше обсъждан. Вместо това се водеха разговори, в които се преплитаха скрити и явни заплахи, загатваха се обещания ... И така, статията беше навреме отредактирана.
Да не раздразним лъва
"Министерството" - казаха хората с опит - "има властта да забранява и разрешава, назначава и уволнява. И какво ще постигнем с противопоставяне?! Само ще раздразним властта. Току-виж решила да ни нарочи".
Мъдростта ли говори тук - или страхът, наследен от авторитарното ни минало? Обикновено на подобни ситуации им казват (авто)цензура, която, за да запази комфорта на властта, ни лишава от естественото право на мнение.
"Какво мнение, каква позиция, когато зависиш от тях". Колко точно е описал Иван Хаджийски положението на този български интелектуалец, който "трябва да влезе в кафеза на чиновничеството, за да може да съществува физически и трябва да нагажда мисълта си съобразно ограничения официален пазар на благоволение."
Но все пак мисля, че сега реалностите са различни. Лъвът, който се боим да не събудим, го има само в нашите представи. Той е въображаемият пазач на мисловните ни затвори.
Навсякъде е така
"Така стоят нещата навсякъде по света" - казват. Това обаче не е вярно.
Материалната зависимост от силните на деня, от властта, която се стреми да ги опитоми, наистина е характерна за европейските интелектуалци, но през XVI - XVII век. В средата на XX век Мишел дьо Серто вече определя интелектуалеца като "автор на език, който се опитва да говори истината за властта".
От разговорите си с Ерланд Андерсен, учител по физика и химия в Дания, разбирам, че там отношенията между министри и учители са на съвсем друго ниво. Решенията в образованието се вземат не на политическо, а на експертно ниво, на основата на една ясна образователна цел, която не се мени след поредните избори.
Обсъждат се от широк кръг експерти, в дух на равнопоставеност и откритост. И когато хората имат обща цел, критиката не е проява на лош тон, а част от работата. Естествено, няма място за прекалена чувствителност и докачливост.
Министър означава служител, слуга
Ние сме склонни някак подсъзнателно и безусловно да приемем, че на властта трябва да й се прислужва. Да се ласкае, да й се угодничи. "В министерството слагаме наколенките, а навън се ежим" - това правило е част от житейската философия на цели поколения.
А всъщност в положението на слугата трябва да е властта, която издържаме с нашите данъци. Ние сме в правото си да изискваме от нея да уважава различните мнения и да се съобразява с тях, вместо да очакваме да ги репресира.
Власт или свобода
"Реалността е друга", ми казват. Може и да са мъдри, знам ли. Но вместо да се съмнявам, предпочитам да се върна към думите на писателя Трифон Кунев: "Аз се отказах от голямата длъжност, която ме заставяше да мълча, за да заема малкото място, което ми даваше свободата да говоря".
За да не забравя, че независимо каква е реалността, човек има възможност за избор.
