„Бях доста малък. Само на три години, заради което спомените ми се ограничават до игрите с другите деца, с които си играехме като всички нормални деца по света, но по-силният ми спомен е много различен. Бях вкъщи с майка ми, когато чухме сирените за тревога. Беше наистина страшно. Тя ме гушна в ръцете си и слязохме в мазето. Тя плачеше, а всичко, което можехме да направим, е да се крием. Това е нещо, което никога няма да забравя. Как бих могъл? След това се качихме в малка кола – Юго – и чичо ми ни закара в Германия. Така се превърнах в бежанец.“
Няма универсален начин, по който децата стават бежанци, но тези, които са извървели този път, ще се припознаят в следващите редове. Внезапна загуба на невинност, живот, променен без каквото и да е предупреждение, чувство на безпомощност и страх, семейство, което не може да си намери мястото, и отчаяният ход за преселване в друга страна.
Истории като тази са хиляди, но настоящата принадлежи на Деян Ловрен, звезда от Висшата лига, който никога няма да забрави откъде е дошъл и е готов да даде шанс на други странстващи хора като него.
Ловрен е роден от хърватски родители в босненския град Зеника, на 70 км северно от Сараево, през юли 1989-а. Нормалното детство е прекъснато от войната, която кара цели семейства да търсят спасение като бежанци.
Точно след момента в мазето родителите на Ловрен, Саса и Силва, решават, че е време да напуснат Зеника. Семейството пътува за Мюнхен при дядото по майчина линия на Деян. Заради ранната си възраст тогава Ловрен не разбира точно какво се случва, как е взето решението да избягат и как са пристигнали.
„Разбира се, говорил съм с родителите си на няколко пъти за това – нормално е да искаш да знаеш повече, но когато и да попитах, майка ми започваше да плаче. Не беше лесно за нея. За мен е по-трудно да разбера, защото бях дете тогава, но емоциите й казват всичко. Решението да се преместим в Германия е било трудно. Тръгнахме почти без нищо, само с дрехите на гърбовете си. Без сакове. Нищо. Баща ми остана още няколко дни в Босна, за да се погрижи за някои неща, най-вероятно, за да продаде къщата, за да имаме поне някакви пари.“
Ловрен и брат му – Давор – свикват с живота в новата страна и въпреки трудностите, поне животът им не е застрашен.
„Знаех само, че ще отидем на ново място, което е по-сигурно. Когато бях на седем или осем, започнах да осъзнавам важността на решението, което родителите ми са взели, емигрирайки в Германия. Много хора останаха в Зеника и не казвам, че са взели грешното решение, това бе домът им. Но така подлагаха живота си на опасност и много хора го загубиха. Това се случваше на много, които познавам, и на моето семейство.“
Ловрен разбира още по-добре реалността в следващите 12 месеца след преместването в Мюнхен. На 19 април 1993 г. 15 човека са убити, а ранените са повече от 50, когато пазарът в Зеника, който е бил редовно посещаван от семейството на Ловрен, е бил бомбардиран. Мисълта за ужаса, който е можел да им се случи, продължава да тормози Ловрен.
„Ако бяхме останали в Босна, може би родителите ми нямаше да са живи днес, може би и аз щях да бъда убит. Ужасяващи неща се случваха тогава. Чел съм и съм гледал документални филми в YouTube за онова време и знам колко ужасно е било. Бях шокиран от нещата, които хората преживяват, но това ме накара да разбера защо родителите ми са решили да си тръгнат. Във време като това се бориш да оцелееш. Това означава да си бежанец. Не мислиш, че ще отидеш някъде и ще си намериш страхотна работа и ще изкарваш купища пари, а просто се надяваш да намериш място, на което ще си в безопасност.“
Германия им предлага подобно място. Интеграцията се случва по-бързо при децата, но родителите му са се изправяли пред доста предизвикателства да свикнат в новата обстановка и да намерят работа. Не след дълго Ловрен осъзнава, че става част от групата на децата емигранти, но не успява да се сприятели по същия начин с местните. Остава благодарен за това, че семейството му е прието в чужда държава, но и чувства различността, присъща за всеки емигрант.
„Когато пристигнахме в Мюнхен, не смятах, че съм различен. Бях част от група деца в сходна ситуация на моята и не познавах нищо друго. Имаше деца от Турция и Босна – бяхме четири или пет деца в детската градина, които говорехме на един и същи език. Затова не се чувствах различен. Чувствах, че съм като всички останали деца и бях щастлив.
Но след това осъзнах, че е било много по-тежко за родителите ми. Прибирайки се, заварвах майка ми да плаче, двамата с баща ми се караха за това, че нямаме пари и не могат да намерят работа. Такава беше ситуацията: бяхме отишли на ново място, защото трябваше и не беше лесно. Мисля, че това ме накара да се чувствам различен, когато пораснах. Германските деца си играеха с германски деца и знаех, че не съм като тях.“
Въпреки това, Ловрен продължава да се установява и след три години в детската градина, четири години учи в местно училище. Започва да говори много добре немски, влюбва се в германския футбол и става фен на Байерн Мюнхен, дори успява да се снима с Джовани Елбер и Марио Баслер.
Седем години след пристигането им в Германия обаче местните власти отказват да подновят визите им заради объркани документи и те се местят в хърватското градче Карловац. Въпреки че са го накарали да напусне, Ловрен все още е благодарен, сега още повече от тогава дори, на Германия за дадения му шанс и се опитва да отвори очите за новата вълна бежанци, подобна на тази от Босна, от която той е бил част.
„Дори днес, когато гледам новините, виждам бежанци от Сирия и други страни и първата ми реакция е, че трябва да им помогнем. Знам, че има опасения от тероризъм, но има и семейства с деца, просто не може да си затворим очите.
Те заслужават шанс, какъвто получих аз и семейството ми, когато напуснахме Босна. Винаги ще бъда благодарен на Германия за това. Те ни позволиха да останем там седем години и може би щяхме да останем и повече, ако не бяхме подали грешните документи. Това бе тежък момент. Германия стана моят дом, но трябваше да го напусна.
Но Германия ни даде мирен рай – място, на което можехме да сме заедно като семейство и аз израснах без страх от това какво може да ми се случи. Ако не бяхме отишли там, не знам къде щяхме да бъдем. Баща ми дори е обмислял да пътуваме до Америка или Канада, просто е трябвало да отидем някъде, където ще сме в безопасност.“
Вече на 27, с успешна футболна кариера зад гърба си, Ловрен не е забравил трудностите, през които е трябвало да премине, но знае, че който не е изживял подобно нещо, няма как да го разбере напълно.
„Невъзможно е да го разбереш без да си го изживял. Различно е, когато го гледаш по телевизията. Може и да те кара да се чувстваш некомфортно, защото знаеш, че нещо лошо се случва и има страдащи хора, но не можеш да усетиш това, което те усещат. Ако повече бяха преминали през нещо подобно, много по-лесно щяха да разберат, защото най-нормалното нещо на света е да искаш да предпазиш семейството си от опасности.
Хората, които виждате по телевизията, се борят за живота си. Те са бежанци. Те не искат да са част от война, войната е предизвикана от някого другиго и единственото, което те искат, е да избягат от нея. Искаш да живееш, искаш нормален живот и децата ти да ходят на училище – заради това семейства като моето оставят домовете си, заради това хората стават бежанци.“
