80 процента - толкова е загубата на българския туристически бранш заради кризата с коронавируса. Едва ли има изненадани от това огромно число, което съобщава Полина Карастоянова, изпълнителен директор на Националния борд по туризъм.
И без точни до запетаята статистики знаем, че туризмът е сред най-пострадалите от COVID-19 отрасли. Нещо повече, той е и сред тези, които трудно ще се отърсят след удара и ще усещат последиците от него още дълго напред във времето.
Въпреки печалните констатации, браншът в Европа се опитва да оползотвори принудителната пауза максимално, като преосмисли сериозно политиките си и желанията на своя бог - клиента.
В България обаче ценното време за размисъл и преоценка се изразходва в оплаквания и молби към държавата.
Думите на Карастоянова от 24 септември отново преповториха тезата, която вече чухме десетки пъти в последните месеци - българският туризъм не може без чуждестранните си посетители, които да напълнят бетонните мастодонти. Напливът от българи по Южното Черноморие тя определи като "умалена картина", която явно подвежда зрителя си.
Изказването ѝ е тревожно, най-вече защото е индикатор, че сериозна промяна в родната туристическа стратегия не просто не се задава, а въобще не стои на дневен ред. Индустрията има по-важни дела, няма време да примамва българите обратно при себе си.
Българинът продължава да не е чак толкова желан, камо ли канен по черноморските курорти гост. Той има редица недостатъци като това, че няма да се затвори в рамките на хотела си, докато не изяде максимума от своя олинклузив, нито пък ще си плати сметката в бара три пъти, просто защото вече е ужасно пиян.
Затова и заради още много причини каквото и да направим ние самите за българския туризъм, все ще сме някъде там, на опашката, наредени зад натоварените на чартъри орди от жадни за приключения гости, които в условия на криза сам министърът на туризма посреща на летището с пита в ръка.
При голям процент сънародници пандемията само изостри нежеланието им да почиват по Черноморието, но няма кой да чуе този гневен бойкот.
Отвратени от денонощното бумтене на музика из нашите курорти, от стълпотворенията "като у Пловдив на Metallica" и от шумните тълпи, които не се съобразяват с никого и с нищо, те ще опаковат багажа си за друга дестинация в първия възможен момент и ще избягат там, където цари тишина, спокойствие и зеленина.
И ще покажат един изпънат пръст на заявленията, че тук не са толкова важни.
Освен това не се знае дали вечните молби на туризма държавата да помогне с поредната доза изпросена помощ ще получат своя отговор, но цинизмът им се преглъща все по-трудно.
Всъщност в момента бизнесът няма нужда да гледа жално към Министерството на туризма, стига му да погледне към колегите си в чужбина, които осъзнаха, че личното пространство ще е лукс, който ще се търси и след края на COVID-19.
В България най-съкровеното желание на хотелиерите е да напълнят до пръсване огромните си сгради от бетон и стъкло с неизброимо много стаи. В същото време даже и преди коронавируса редица топ дестинации залагат на уединени къщи, бунгала и малки китни хотелчета, където никой не ти навлиза в аурата.
Тук идеята за цялостна смяна на бизнес модела е тема табу.
Докато на юг и на запад от страната ни туроператори, хотели и ресторанти се готвят за лято, в което дистанцията ще е по-ценна и желана от всякога, надеждата на българския туристически отрасъл е още следващия май месец чужденците отново да дойдат и да нападнат като скакалци черноморските ни курорти.
А българите? Е, те отговарят кратко, но категорично: "Догодина няма да им стъпим!".
