Естествено, че проклетите 10 секунди, които лишиха българския национален тим от победа срещу Сърбия, не бива да ни подвеждат.
Сръбският футбол щеше да си остане далеч пред нашия, дори Дарко Лазович да не беше наказал грешката в отбраната ни в 96-ата минута.
България нямаше да се класира за Евро 2024, дори ако гредата на Филип Кръстев се беше превърнала в гол и бяхме победили с разлика фаворита в нашата квалификационна група "G".
Младен Кръстаич щеше да си остане треньор с доста скромен потенциал, дори да беше шокирал сънародниците си, а Сърбия по всяка вероятност ще си осигури участие на еврофиналите, пък дори и да е като втори отбор в групата.
Но това не означава, че една българска победа на "Хювефарма Арена" снощи щеше да е без значение. Футболистите и все по-малкото им фенове се нуждаеха силно от нея, трябваше им някаква категорична и безспорна утеха за обичайните тягостни усещания, свързани с националния отбор.
Затова горчивият финал заболя толкова и пореден двубой на националите отиде в дългата графа на тези, за които изобщо няма да искаме да си спомняме.
Но разочарованието не бива да ни пречи да видим, че този път позитивите бяха повече от негативите и че националите заслужават похвали.
Нашите футболисти не просто играха мъжки, грамотно и самоотвержено, но и показаха чисто футболна класа, имаха по-чистите ситуации и поне до един момент тактиката им работеше.
Сърбите не показаха почти нищо и се провалиха в ролята си на фаворит, лишени от големите звезди в нападение Александър Митрович и Душан Влахович.
Но не си и помисляйте, че Драган Стойкович е довел в Разград слаб състав - Сърбия разполага с многократно по-скъпи и по-класни играчи от българските, а вчера нашите играха срещу имена като Филип Костич от Ювентус и Сергей Милинкович-Савич от Лацио, срещу капитана на Аякс Душан Тадич и срещу Неманя Гудел, основен футболист на победителя в Лига Европа Севиля.
Никой от тях не оправда реномето си срещу "трикольорите" и причината е колкото в тях самите, толкова и в колективното противодействие на българския тим.
За разлика от повечето си мачове, този път България стартира концентрирано и макар че оставяше противника да води играта, имаше идея какво да прави в предни позиции.
Заслужавахме да водим още на почивката, а Георги Русев няма как да си пожелае по-чисто положение в такъв мач, от което дори не успя да уцели вратата.
Когато все пак поведохме две минути след началото на втората част, попадението дойде някак логично. Голът на Кирил Десподов падна след много класна асистенция на Ивайло Чочев, който продължава да показва какъв грях беше пренебрегването му в първите два мача от квалификациите.
После красивото изпълнение на резервата Филип Кръстев трябваше да бъде решаващият момент в наша полза. Но беше нужен и малко шанс при изстрела в гредата.
За съжаление, към Кръстаич отново могат да бъдат отправени доста забележки, въпреки позитивното представяне.
Петте промени сред титулярите спрямо двубоя с Литва показват, че селекционерът все още не може да избистри най-силния си състав, а отсъствието на хора като Петко Христов и Андриан Краев преди 4 дни продължава да бъде озадачаващо.
За пореден път смените на Кръстаич не проработиха и по-скоро свалиха нивото на отбора.
Именно при късните размествания в единайсеторката съвсем загубихме инициативата, за да изтървем победата накрая.
Чак до последната фаза на мача сърбите не бяха застрашили сериозно Иван Дюлгеров, но накрая кризисните ситуации пред вратаря следваха една след друга.
Първо Илия Груев блокира изстрел, който отиваше право в далечния ъгъл, после самият вратар спаси, а в добавеното време Валентин Антов в последния момент спря нападател, останал сам срещу Дюлгеров.
При финалната атака на сърбите вече нямаше прошка, тъй като Марин Петков не се ориентира добре, Илия Груев закъсня да се приближи към Лазович и се сбъдна възможно най-лошият сценарий за заключителните секунди.
Да не забравяме, че нито Петков, нито Груев по начало са защитници. И е нормално да нямат изградени навици при позиционирането в отбрана.
Обичайните недъзи на футболистите нямаше как да не проличат и този път. Скарани сме с основни концепции в съвременната игра, футболистите не умеят да разиграват, да излизат от преса, изнемогват физически, имат и големи дупки в тактическите познания.
Критики може да има още много и всъщност националите редовно си ги получават.
Но този път заслужават да чуят и някоя добра дума, защото направиха каквото се искаше от тях - играха като отбор, раздадоха се напълно срещу стойностен съперник и бяха близо до максимума от възможностите си.
Отдавна знаем, че за нещо повече от това са необходими дълбоки промени във футбола ни, които няма изгледи скоро да се осъществят. Или дори да започнат да се случват.
