Поредният провален квалификационен цикъл дойде твърде рано дори за най-песимистично настроените футболни фенове в България. Преди около 2 години стартът на Ясен Петров срещу Италия и Швейцария рано показа каква ще бъде ситуацията в мачовете до края, а жребият преди Евро 2024 създаде някакво илюзорно и странно еуфорично очакване в централата на БФС.
От там заговориха дори за класиране на шампионата в Германия, за да дойде приземяването. Двете загуби на старта на кампанията от Черна гора и Унгария потвърдиха една все по-често прокрадваща се фраза - България вече е сред футболните джуджета на Европа. И това е категоричен факт. Самият факт, че започна някаква изкуствена еуфория след победи над Гибралтар и Северна Македония е показателен за новите дълбини, които футболът ни достига.
В понеделник Унгария ясно ни нареди там - при джуджетата и представянето на стадиона в Будапеща бе категоричен пример за това. България отстъпи на един среден по класа европейски отбор, но изглеждаше като доминирана от световния шампион Аржентина. Или поне от финалиста Франция. Игра на две скорости, отбори на две нива.
Но тук стигаме до едно до болка познато клише "Не стреляйте в пианиста - той толкова си може".
Футболистите, избрани от селекционера Младен Кръстаич са просто жертва на една система, която властва над най-популярния спорт у нас от 2005 година насам. Система, в която някои са по-равни от другите. Система, в която се разрешава картотекиране на 20 чужденци извън ЕС, но самата тя недоволства от използването им.
Система, която забранява на вратари извън Евросъюза да се състезават в родни клубове, когато трябва определен човек да е под рамката. И най-вече - система, която никога не е виновна за собствения си провал. Система, която не спря да обвинява всички останали за неуспехите си - треньори, футболисти, международното положение, но никога не се вгледа в себе си.
Система, която почива от оставката и се връща отново, когато бурята отмине. Система, която обича излизането през пистата на Националния стадион и чука заплашително по стъклото на джипа, ако ѝ бъде потърсено обяснение за нещо. Система, която генерално не обича неудобните въпроси и хора. Същата тази система смени всичко друго, но продължава да не осъзнава, че тя е за смяна.
В психологията първият етап при стресова ситуация или криза е отрицанието, следвано от гнева.
В БФС все още не могат да узреят за следващите няколко фази до достигане на момента за приемане на неизбежното. Обясненията вече са втръснали на всички - "осигуряваме най-добрите условия, хотели и самолетни билети". Ако това играеше на терена, вероятно Саудитска Арабия и Катар щяха да са номер 1 на всяко първенство, в което участват.
Ще чуваме все по-често и друго "държавата е абдикирала от спорта и най-вече от футбола". Точно тук идва неизбежното сравнение с Унгария, където премиерът Виктор Орбан направи огромни инвестиции, но създаде правила. И те започнаха да дават резултати.
В България имаше огромно желание да приличаме на Унгария. Но останахме с него. Всъщност помощ от държавата имаше с едни назначени собственици на клубове, повечето от които избягаха - я от отборите, я от страната. Да не говорим за футболния съюз - там аналог е невъзможен. В Унгария този спорт се управлява от втория най-богат (поне официално б.а.) в страната човек - Шандор Чаний, който наред с това е изпълнителен директор на мощната банкова група ОТР и е заместник-председател в Борда на директорите на петролната компания МОЛ Груп.
С две думи - човек, който много разбира как се прави бизнес. У нас увеличаваме музиката в колата, за да не се чуе, че нещо тропа. А изпълнителката пее: "До синьо ме целувай - като за финал".
