Създателят на Рудолф, елена с червения нос, не е имал особено лъскав нос, но все пак е бил евреин с доста, да го кажем, видим клюн.
Някои от най-неприятните и дълбоки стереотипи на Запада са преследвали Робърт Люис Мей през целия му живот. Въпреки това неговата история е всъщност чудесна коледна приказка, която ни разказва за създаването на една продаваща се рекордно добре коледна песен.
Събитията се развиват месец след Коледа на 1938 г. Големите търговци в веригата супермаркети Montgomery Ward вече се подготвят за следващата Коледа… тази през 1939 г. Робърт Мей е рекламен редактор на компанията, прочула се още през далечната 1875 г. с налагането на фразата “удовлетворението ви е гарантирано, или ви връщаме парите”.
Основана през 1872-а като компания за каталожна търговия, Montgomery Ward отваря повече от 500 супермаркета през 20-те години на XX в. Тази прекалена експанзия се оказва заплаха за компанията, когато започва Голямата депресия. Но към 1936 г. Montgomery Ward вече се е възстановила и дори е станала най-голямата компания за търговия на дребно в Америка.
Тогава супермеркетите са не само храмове на шопинга, но и културен феномен – толкова определящ за Америка, колкото сега са Disney, Apple или Facebook.
Големите търговци не само продават стоки и не само забавляват и удовлетворяват нуждите на клиентите си. Те оформят американската идентичност: какво хората харесват и не харесват, емоциите и спомените им, най-дълбоките им желания и най-възвишени пориви.
Неизбежните гидове в това изживяване са рекламистите - винаги мъже - гъделичкащи и стимулиращи егото на Америка.
Мей добре е съзнавал, че е живо клише. 34-годишен, женен, с 4-годишна дъщеря и посредствена работа, той се е чувствал обременен от дългове и съмнения. Вместо да пише великия американски роман, за който е мечтал, докато е следвал в Дартмут през 1926 г., той създава лесно забравящи се търговски промоции за бели ризи и копринени чаршафи.
А във въпросния депресиращ януари, когато шефът му го вика в кабинета си, Мей се е чувствал особено смазан, защото жена му е умирала от рак.
“Боб”, спомня си той по-късно думите на своя шеф. “Хрумна ми идея. От години магазините ни купуват онези малки коледни книжки за оцветяване от местни амбулантни търговци. Мисля, че можем да спестим много пари, ако създадем своя такава книжка. Можеш ли да измислиш по-добра книжка, която да използваме?”.
Шефът тогава искал симпатично животно като бика Фердинанд – герой от детска приказка, написана през 1935 г., продавала се в около 3000 екземпляра седмично към 1938 г.
Мей се захваща да съчетае три елемента. Първо, дъщеря му Барбара обожава елените в чикагския зоопарк. Второ, докато създава притчата, той си спомня подигравките, които е изживял като свенливо, ниско, неловко еврейско дете – и запазилата се в него неувереност. Защо да не създаде “пораженец – загубеняк… който да триумфира накрая”, мисли си той, като си представя нещо като “грозното патенце”, което да застане начело на впряга на шейната на дядо Коледа.
После, докато гледа примигващото улично осветление в мъглива зимна нощ, му хрумва прозрение: “Изведнъж го осъзнах! Нос! Яркочервен нос, който би блестял в мъглата като фар”.
Първата реакция на шефа му е: “За бога, Боб, не можа ли да измислиш нещо по-добро?”.
Снимки на Мей ни показват защо той е харесал тази идея - неговият нос, макар и не огромен, определено изпъква. В същото време Мей винаги е пазил мълчание за това как се е възприемал физически и никога не е коментирал еврейския си произход.
Един от хората, популяризирали феномена Рудолф, издателят на сега превърналото се в класика стихотворение — Хари Елбаум, е по-директен. “През целия ми живот са ми се подигравали заради моя собствен нос, така че Рудолф спечели симпатиите ми от самото начало”, спомня си той.
Липсват научни доказателства за твърдението, че евреите имат по-големи носове от повечето средиземноморски народи. Две други неща обаче са сигурни - когато евреин има голям нос се намесва склонността към потвърждаване на изградените представи и той се тълкува като демонстрация на еврейски произход, а не като случайно съвпадение. И второ, средновековната демонизация, а не антропологични наблюдения, свързват евреите с големите носове.
Евреите винаги са били особена мишена на омраза, защото изглеждат като повечето други жители на Западния свят, но се държат много различно, когато пожелаят. Евреите дразнят хейтърите, когато прекалено много се вписват в обществото – или когато прекалено изпъкват от него. Карикатурното им представяне като физически различни, видимо екзотични образи ги прави по-лесни мишени.
Когато за първи път се появяват антиеврейски карикатури в християнското изкуство преди близо 1100 години, художниците-доктринери представят евреите като носещи особени “заострени шапки” – които всъщност те никога не са носили.
В книгата си “Демонизиране на различните: антисемитизъм, расизъм и ксенофобия”, покойният историк Робърт Уистрич обяснява, че към XIII в. евреите с гърбави носове започват да се появяват в рисувани сцени на разпятието на Христос. Тези грозни носове свързват евреите с вещиците, дяволите, еретиците, мюсюлманите и чернокожите – този куп от предразсъдъци е нещо, което съвременните учени наричат “интерсекционалност”.
В тази история за Рудолф, Мей, Елбаум и Джони Маркс, който е писал текста на песничката за елена, която всички ние сме слушали, извършват своеобразно “еврейско жиу-жицу”. Те правят инстинктивен обратен завой, от който би трябвало да се поучат други жертви на дискриминация. Изброените мъже превръщат символа на срам в повод за гордост.
Виждали сме го и на други места. Популярният в средата на миналия век певец и актьор Джими Дуранте, италианец, го прави, наричайки редовно своя нос “schnozzola”. Нещо, което се превръща в негов псевдоним и запазена марка. Джак Бени го прави с идеята за еврейската склонност към евтиния. А Рийз Уидърспун го прави с филма “Професия блондинка”, където демонстрира завиден ум въпреки външния си вид.
Чрез преувеличение, признание и впоследствие почит, Мей и двамата други съавтори на историята за Рудолф превръщат еврейския нос в нещо благородно по Коледа, десетилетия преди Барбра Стрейзънд да го превърне в символ на красота в Холивуд.
Рудолф с червения нос първо предизвиква у другите елени присмех, те го наричат с “оскърбителни имена” и никога не позволяват на “горкия Рудолф да играе на каквито и да е еленски игри”. “После в една мъглива коледна вечер” Рудолф с “яркия си нос” насочва “шейната на дядо Коледа тази нощ”.
Песента обаче се появява цяло десетилетие по-късно. Първо, през юли 1939 г. съпругата на Мей умира. Към август шефът му в проява на съчувствие го увещава да изостави проекта, но Мей търси начин да се разсее и да се спаси от мъката си.
На Коледа, доразвит с илюстрациите на Денвър Гилън и коментарите на малката Барбара Мей, Рудолф дебютира и е издаден в 2,4 милиона екземпляра като книжка за оцветяване. След известна пауза заради недостига на хартия по време на войната, през 1946 г. Montgomery Ward разпространяват 3,6 милиона екземпляра от книжката.
После идва личното коледно чудо на Мей. Неговият шеф Сюъл Ейвъри е подобен на чичо Скрудж, мрази Франклин Рузвелт и е член на “Лигата на свободата”. Изведнъж обаче той предоставя на Мей всички права върху Рудолф.
През 1947 г. Елбаум, издател с голям нос и голямо сърце, осигурява масов пазар на стихчето за Рудолф. През 1948 г. , шуреят на Мей Джони Маркс пише останалата в историята песничка. За жалост нито Бинг Кросби, нито Дайна Шор проявяват желание да я запишат. През 1949 г. пеещият каубой Джин Отри го прави и продава над 25 милиона копия от този запис, надминати само от “Бяла Коледа” на Ървинг Бърлин.
Мистерия е защо евреите са написали толкова много от великите американски коледни песни. Джони Маркс е автор и на “Rockin’ Around the Christmas Tree” и “A Holly Jolly Christmas”. Това е вдъхновяваща емигрантска история за приветстващите прегръдки на Америка, заявила на света, както го прави Ема Лазаръс: “Дайте ми вашите изнурени, бедни, тълпи народ, копнеещи да дишат свободно”.
Това е типична еврейска история за чувствителния слух на скитащите се евреи, учещи се как да овладеят културния език на различните си хабитати през хилядолетията. И същевременно това е комплексна християнска история за оправдано религиозно размахване на пръст, предупреждение, че Коледа е станала в наши дни твърде комерсиализирана и универсализирана до степен, в която дори евреите, които не вярват в Иисус, да се превърнат в пророци на американската Коледа.
Мей, чиято втора съпруга е била католичка, е избягвал разговори на църковни и религиозни теми. Той просто се е гордял, че “сега децата по цял свят четат и слушат за малкия елен, който е започнал живота си като загубеняк, точно както и аз. Те обаче научават, че когато той дава всичко от себе си за другите, неговият недостатък се превръща в средството, чрез което да достигне до щастието”.
И така, масовото маркетиране и алтруистичното послание на Рудолф, а не само героизма му при доставката на подаръци, “ще останат завинаги в историята”.
