През 60-те години Луиджи Мерони бе една от най-големите знаменитости в Италия. Той беше толкова пристрастен към модата и грижата за външния си вид, колкото и публиката бе луда по него.
В едно консервативно общество Мерони получи статус на бунтар, обожаван от почитателите си и оплюван от зложелателите. Неговата рошава коса и брадата му бяха станали въпрос от национално значение. През юни 1967 торинският вестник „Ла Стампа" излезе със заглавие „Мерони обръсна брадата си" - нещо нечувано за дотогава.
Заради прическата му тифозите на Торино го бяха кръстили „Калимеро" на популярен по онова време герой от комикс - пиле, носещо на главата част от черупката на своето яйце, а противниковите привърженици често му пееха „Джиджи, ходи да си измиеш главата".
Самият той реагираше доста яростно на подобни нападки. „Защо да се променям? Изглеждам по този начин, защото аз искам така", казваше талантливият футболист, „Не се правя на интересен, просто такъв е стилът ми".
Разбира се, мнозина се съмняват в думите му, защото очевидно той изпитваше удоволствие от това да провокира традиционалистите. Джиджи имаше за домашно животно кокошка, която разхождаше на каишка, водеше я със себе си на тренировка, а веднъж дори я облече в бански костюм, опитвайки се да я накара да поплува в езерото Комо...
„Другите имат кучета, аз си имам кокошка. Какъв е проблемът", казваше звездата на Торино.
Роден в Комо през 1943 г., Мерони загубва баща си едва двегодишен, а майка му трудно успява да издържа сама трите си деца. Като дете Джиджи е хиперактивен и създава много проблеми, но намира катализация на енергията си в изкуствата. Занимава се с поезия и джаз музика, а веднъж нарича рисуването „моята истинска професия". Преди да разгърне футболния си талант той работи като чирак в една от многото фабрики за облекло в областта.
Като цяло италианецът не бе много ентусиазиран към спорта и дори
отказа да участва в Олимпийските игри през 1964 г., за да не наруши лятната си почивка,
но за сметка на това притежава рядко срещано дарование. Неизбежно сравняван със съвременника си Джордж Бест, Мерони също беше бърз, техничен и креативен играч, способен да играе в средата на терена, по крилото и като централен нападател.
Той също така бе изключително безстрашен, въпреки честите грубости от страна на противниковите защитници...
„Вярвайте ми, той не се страхува от никого, дори и от дявола",
каза за него треньорът на Италия на Мондиал'66 Едмондо Фабри.
Луиджи започва кариерата си в местния Комо, като през сезон 1961/62 се налага като титуляр и макар че отборът едва не изпада от Серия „Б", самият той прави страхотно впечатление с играта си, което кара Дженоа да плати за него 40 милиона лири (около 30 000 евро сегашни пари, но много висока трансферна сума за времето си).
Там Мерони бързо се превръща в любимец на феновете, но първият му сезон не минава без проблеми. Футболистът къса със своята приятелка Кристиана Удерщадт, като тя напук се жени за много по-възрастен мъж. Все още влюбена в Джиджи, бяга от съпруга си и се връща при него, което става причина за грандиозен скандал в италианското общество.
Дженоа се разминава на косъм с изпадането, а в края на сезона трима футболисти са хванати с допинг. Мерони има късмет, тъй като не се явява за проба и е наказан само 5 мача. Въпреки това той изиграва 27 срещи през сезон 1963/64 и помага на тима си да се изкачи в класирането, завършвайки на осмо място.
Междувременно, другите клубове вече точат зъби да го имат в редиците си. През лятото на 1964 г. Джиджи се присъединява към Торино за сума от порядъка на 300 милиона лирети (око 212 000 евро). Самият той заявява, че се чувства облекчен от преминаването си при „биковете" и вярва, че ще постигне успехи.
Хегемонията на Торино в италианския футбол е приключила през 1949 г. с трагичната самолетна катастрофа, но начело с Нерео Роко, треньорът, спечелил КЕШ с Милан, се очаква възраждане на клуба. Тъй като най-добрите играчи в отбора са защитниците, а и Роко е привърженик на дисциплинираната и предпазлива игра,стратегията на Торино най-просто се определя с думата „катеначо".
Мерони пък неприкрито ненавижда тактическите инструкции и е там, за да покаже своята магия.
Въпреки радушното посрещане от страна на тифозите, на Джиджи му трябва време, за да се адаптира в новата обстановка. Така ентусиазираните привърженици започват да губят вяра в новата придобивка, след като цели 13 мача той не успява да се разпише. Невероятно облекчение му носи гола във вратата на Наполи, който отбелязва около Коледа.
Той е неизменен титуляр в първите си два сезона там и помага на отбора си да завърши трети през 1964/65. Получава и покана в последния момент да се присъедини към националния отбор за световната квалификация срещу Полша през април 1965. Само че му е поставено условие, което той приема за обидно:
да подстриже косата, ако ще представлява Италия.
В медиите също се усеща натиск върху играча, но Луиджи отказва да се поддаде на него: „Мисля, че мога да играя добре и с дълга коса"...
Така дебютът му за „Скуадра адзура" закъснява с цели две години. През 1966 националният селекционер Фабри се опитва да успокои страстите, заявявайки, че тази тема е раздухана прекалено много. Следващия месец футболистът се съгласява да посети фризьор, но оставя бакенбардите си. Така той прави своя дебют, влизайки като смяна при равенството 0:0 с Франция през март.
В следващата контрола - с България, също се включва като резерва и отбелязва гол за победата с 6:1. На самото световно първенство в Англия пропуска първата среща - 2:0 срещу Чили, но е в състава при загубата с 0:1 от СССР. В последния мач в групата - срещу КНДР, който трябва да бъде спечелен на всяка цена, треньорът пуска Джакомо Булгарели, който не е напълно възстановен от контузия и не успява да изкара срещата докрай. Фабри няма право на повече смени и с човек по-малко Италия губи от корейците, допускайки едно от най-срамните отпадания в историята на футбола.
Фиаското на мондиала води до масов гняв в Италя и отборът каца късно през нощта, за да избегне бясната тълпа.
Самият Мерони е нарочен за един от главните виновници за провала.
Тръгва слух, че не е играл срещу азиатците, защото отново е отказал да се подстриже, и на медиите това им е достатъчно, за да подхванат кампания срещу него. Далеч по-логичното обяснение е, че по време на срещата със Съветския съюз той не спазва указанията на Фабри - това излиза наяве няколко месеца по-късно, когато треньорът публикува 14-страничен доклад.
Въпреки тези неприятности, Луиджи е един от малцината играчи на Торино, които започват сезон 1966/67 в що-годе прилична форма. След само една победа в първите девет мача президентът на клуба Орфео Пианели обявява, че спира заплатите на футболистите. Наставникът Роко напразно се опитва да убеди боса, че Мерони не заслужава такова наказание. Самият Джиджи повдига рамене и казва: „Сигурно президентът си има своите причини".
В крайна сметка Торино завършва седми, а
Мерони отбелязва един от най-прочутите голове в историята на „калчото".
През март „биковете" гостуват на „Сан Сиро", където Интер няма загуба от три години, но те си тръгват с победа с 2:1. В 17-ата минута нашият герой открива резултата с феноменално попадение - прехвърля с топката своя пазач и я праща в горния ъгъл на вратата, оставяйки цялата защита на „нерадзурите" да гледа зяпнала какво се случва. „Казват, че съм малко луд", коментира Мерони след мача, „Може би за това вкарвам голове като този. Правя луди неща, за да дразня противниците и да радвам зрителите"...
Следващото лято
Ювентус се опитва да отмъкне звездата с оферта от 750 милиона лирети (540 000 евро).
Независимо, че предложението идва от страна на местния враг, в Торино са доста затруднени финансово и го приемат.
Така през юни се заформят масови протести на феновете на отбора. Работниците във фабриката на ФИАТ, които подкрепят Торино, заплашват със стачка. Опитът на Пианели да успокои тифозите с думите „той ще продължи да представлява нашия град" е обречен на неуспех и клубът обявява, че Мерони остава. През юли Милан предлага 500 милиона лирети, но получава отказ.
Торино запазва своя герой, но скоро трагедията ще го отнеме.
На 15 октомври 1967 г., след победа с 4:2 над Сампдория Джиджи излиза в града със своя съотборник Фабрицио Полети. Пресичайки улицата, без да се огледат, двамата са пометени от колата на 19-годишен запалянко на Торино. Полети оцелява, но Мерони е блъснат и от мотоциклет и е влачен 50 метра по пътя. По-късно през нощта той умира в болницата.
По-малко от две десетилетия след самолетната катастрофа, Торино отново е в траур. Народът се изсипва на улиците и
на погребението на Джиджи присъстват над 20 000 човека,
сред които даже фенове на Ювентус и възрастни жени, които не се интересуват от футбол.
Отец Франческо Фераудо, кото отслужва заупокойната молитва, описва Мерони като талантлив и щедър човек, който редовно е дарявал от своите средства. Свещеникът казва, че Джиджи и Кристиана са живели заедно „без грях", подчертавайки, че нейната бивша женитба е била анулирана и двамата е трябвало да се венчаят по Коледа.
На следващата седмица „биковете" бият Юве с 4:0 - тяхната най-голяма победа в градското дерби, а най-добрият приятел на Мерони Нестор Комбин вкарва хеттрик. Алберто Карели, който е облякъл неговата фланелка с номер 7, отбелязва четвъртия гол.
Несъмнено, чудесен начин да се отдаде почит на покойната звезда, но с това историята не свършва. Църквата започва дисциплинарна процедура срещу Фераудо заради службата в памет на футболиста, която била неприемлива предвид неморалния характер на връзката му с Удерщадт.
Негов почитател, който е освидетелстван като психично болен, изравя по Коледа останките на Мерони.
Неспособен да приеме смъртта на идола си, той вярва, че в ковчега е поставено чучело
и обяснява, че „силите на злото" са го накарали да провери каква е истината.
През 2000 г.
Атилио Ромеро става президент на Торино - това е човекът, който блъска с колата си Мерони
и Полети. „Животът ми винаги е бил свързан с Торино - и в моменти на радост, и на трагедия", споделя той, „Джиджи беше моят идол. Имах негови плакати по стените на стаята си, а в онзи ден неговата снимка висеше в колата ми"...
Мерони няма как да бъде забравен. Феноменален играч, но беше и много повече от това. Както каза легендарният спортен журналист Джани Брера скоро преди смъртта си, „Той бе символ на обществената свобода в страна, в която почти всеки друг бе краен конформист"...
