Отлепихме ли ютията?

0:1 от Украйна в София не е най-добрият завършек на годината, но все пак това бе само контрола. В същия ден загубиха Италия, Англия, Белгия - три страни, които сигурно ще са на световното. Драма няма.

Но каква е равносметката за 11-те месеца на Любо с 9 мача, откакто пое отбора.

Победите са 3, като само една е в официален мач. Но бе спечелен мач с Холандия, и то в дните преди европейското, когато „оранжевите" бяха в оптимален състав и в заключителна подготовка за първенството. За сравнение холандците друга загуба у дома за годината нямат, дори от Германия. Този успех е за самочувствие.

Не бе допусната загуба от Италия, като бяха вкарани два гола. Но пък трудно бе победена Армения, която се оказа костелива, каквато и очаквахме да бъде.

Като цяло отборът се избистри, трудно ще влезе някой, който да промени коренно всичко с играта си. Такъв футболист извън националния няма. Тоест - има все още двама, но по различни причини те си играят само в клубовете в Англия. Бербатов и Мартин.

Останалото - това е материалът.  Разликата може да дойде ако вдигнат класата си с трансфер и постоянни игри в силен шампионат хора като Бодуров, Манолев, Миланов, Гаджев, Дяков, евентуално Иванов и Михайлов. Засега е постигнат някакъв синхрон, някакъв гръбнак, спойка и колективен дух, подчинен на дисциплина, която бе непозната дума за националния преди Пенев.

Не е малко, но реалистично погледнато няма да е достатъчно. Отборите от средна ръка в европейския футбол, както и тези по-долу, разчитат освен на здравата организация, и на индивидуална магия.

При нас тя можеше да дойде от Бербатов, другаде не се вижда. Той обаче сам избра да я показва само в Лондон, което може и да не е толкова лошо. Защото един отбор е такъв и на терена, и извън него. Без Бербатов този отбор май е по-отбор.

Тимът ни е странен, но ефективен поне засега и с леки уговорки. Михайлов, Попов, Манолев и Иванов са от едно поколение, минали и през ада на предишните квалификации, оплюти покрай тарторите, но успяли засега да се отърсят от кошмара.

Това са лидерите на новия тим, харесвате ги или не. Божинов, Рангелов, Занев - момчета, взимали участие и преди, но никога постоянни величини в тима.  Георги Миланов е бъдещето, необременен и напиращ да излезе навън за израстване и изява. Миневи, Бодуров, Дяков, Гаджев - странни птици, които играят в родното първенство (или Анталияспор) и късно бяха открити за националния.

Най-хубавото в Пеневия състав е очевидната амбиция за изява, като личните мотиви ги има, но има и видим отборен дух. Няма звезди, за добро и лошо. Има наченки на тактическа грамотност и стил, но все още непостоянство в прилагането и. Отличното второ полувреме с Италия, първото с Дания, нелошата постройка в Прага - чудесни неща, позабравени в изпълнение на българския отбор.

Но хаосът с Украйна (оправдан и от новите имена), мъката през второто полувреме с Армения - вижда се, че сме в началото на пътя. Ако той е правилен, може да чакаме резултати в края на тези квалификации и в кампанията за европейското (2014-2015 г.).

Посъбуждане има и при юноши, младежи, излизащи рано извън страната таланти... На фона на мрачните последни 6-7 години, очевидно има някаква надежда.

Дали има сериозен прогрес - спорно. Но следване на път има, стратегия - сякаш също има, а желанието е очевидно. С думите на селекционера - „ютията е отлепена от дъното". Като цяло в края на тази година, това май е достатъчно.

През следващата трябва да видим и повече.