Защо той? Защо не Джон Джоунс? Или Андерсон Силва? А защо не Фьодор Емеляненко? Всеки от изброените има своето заслужено място във вечната Зала на славата на смесените бойни изкуства, но най-великият ще си остане Джордж Сен-Пиер.
Почти винаги усмихнатият, винаги във форма и почти никога в лошо настроение приятен канадец сложи край на ММА кариерата си на 37 години. За втори път. Този път, може би, завинаги. Но с GSP никога не е сигурно. Дори извън тренировъчен цикъл, той поддържа тялото си, както никой друг, и винаги е във форма. Затова си казваме още веднъж „довиждане“ с него, но никога „сбогом“.
Сен-Пиер е перфектното олицетворение на идеалния атлет. С 26 победи и само две загуби в две различни категории, като и на двете беше шампион, GSP заслужи мястото си като №1 в Пантеона на ММА легендите.
А защо не Джоунс, Силва или Емеляненко? Паяка беше доминиращ шампион в средната категория. Джоунс все още е шампион в полу-тежката. Но и двамата на няколко пъти бяха хващани със забранени вещества, което завинаги ще остане като сериозни черни точки в автобиографиите им. Колкото до Фьодор – великите му дни в Pride бяха последвани от повече от 10 години извън най-голямата и силна ММА организация – UFC, и далеч от най-мощните „силоваци“. Това има значение.
В същото време, GSP прекара седем години на върха в полу-средната категория именно в UFC, съревновавайки се с дузина имена, вече част от Залата на славата. Отказа се от спорта през 2013-а като действащ шампион, а четири години по-късно се завърна, в отлична форма, и спечели титлата в средната категория. И направи всичко това без нито една положителна допинг пробва и без да опетни репутацията си във и извън клетката.
Но за да не бъдем голословни, ще приложим и няколко факта под формата на числа. GSP спечели последните си 13 мача, като 13 е и броят на защитите на титли – рекорд в UFC. Единствените две загуби в кариерата си допусна от Мат Хюз през 2004 г. и от Мат Сера през 2007 г. И за двете след това си отмъсти с нокаути.
Въпреки че никога не е бил борец, Сен-Пиер държи рекорда за най-много сваляния на противника на земята в UFC – 90, според статистиката на самата организация. Канадецът има черен колан по карате и опит в бокса, което му позволи да се превърне в единствения и досега боец в полу-средна категория, нанесъл повече от 1000 удара (1254). Статистиката му от 2,39/1, когато говорим за нанесени срещу получени удари, също е най-добрата при 76-килограмовите (76,5 кг, ако трябва да бъдем напълно точни) в UFC.
Това обаче, което прави Сен-Пиер най-великия, е цялостният възход в кариерата му и уроците, които сам трябваше да научава в движение.
През април 2007-а трябваше да защитава титлата си за първи път, само пет месеца след като я бе спечелил след впечатляващ хайкик срещу Мат Хюз при втория си опит за пояса. Трябваше да се изправи срещу победителя от риалитито „The Ultimate Fighter” – Мат Сера. Сен-Пиер бе огромен фаворит, но нищо онази вечер не провървя по план и канадецът бе нокаутиран още в първия рунд.
„Когато нанесе хубав удар в главата, трябваше да се отдръпна и да заиграя по-умно. Не можех да повярвам какво ми се случва. Егото ми не ми позволи. Вместо това, си помислих: „Уау, този малкият ме разтресе. Уау, няма как да го допусна. Трябва да го разбия още сега!“ Истинската ми грешка беше гордостта“, признава по-късно Сен-Пиер.
От този момент нататък, GSP преглътна гордостта си, остави я на заден план, забрави за нея и се фокусира върху разрушаването на всеки, който се изправи на пътя му към неоспоримото величие. Мачовщината и траштолка, неразделно свързани с бойните спортове, не присъстваха в арсенала му. Той никога повече не „носеше“ брадичката си високо вдигната, държеше противниците си на удобна дистанция и винаги, винаги използваше своите силни страни, за да накаже техните слаби.
Така се случи при защитата на титлата му срещу Джейк Шийлдс през 2011-а, когато двамата привлякоха рекордна за тогава тълпа от 55 724 души в „Роджърс Център“ в Торонто. Сен-Пиер не се хвърли в борба срещу Шийлдс и прекъсна серията му от 15 поредни победи в стойка. Следващата година се изправи срещу Карлос Кондит – страховит в ударите си в стойка, и поетапно го омаломощяваше с тейкдауни, за да стигне до единодушно съдийско решение. В годините, други също са се опитвали да играят играта на размени в стойка със Сен-Пиер, но също се озоваваха по задник на земята: Ник Диас девет пъти, Тиаго Алвеш 10 пъти и Дан Харди 11 пъти.
GSP вече нямаше нуждата да побеждава противниците си в тяхната игра и да се доказва като по-добър от тях. Мачовете му невинаги се превръщаха в зрелище, но това нямаше значение. Целта му беше да примами съперниците в своята игра, да доминира и да победи с тактика, превръщайки клетката в свой неприкосновен дом, в който всеки натрапник бе изпращан с наведена глава.
Една от причините за отказването си, които изтъкна Сен-Пиер, бе отказаното увеличаване на допинг тестовете. „Без бойците си UFC са просто три букви от азбуката“, заяви по време на една пресконференция канадецът.
Последният акорд от великолепната му кариера (засега) прокънтя през ноември 2017-а, когато се завърна след четиригодишно отсъствие, за да удуши Майкъл Биспин за титлата в средна категория. Само месец по-късно я оваканти, осуетявайки плановете на президента Дейна Уайт да уреди нов мегасблъсък с негово участие.
Пред GSP имаше възможност да се бие с непобедения досега шампион в леката категория Хабиб Нурмагомедов и да се пробва за титла в трета различна категория. Двубоят, бе съмнение, щеше да бъде велик за наблюдаване и, може би, щеше да влезе във вечната „златна“ колекция на UFC, но не би.
Джордж Сен-Пиер не се съгласи и за пореден път доказа, че той е специален и действа по свой собствен план. Както подобава на най-великия.
