Диего Армандо Марадона със сигурност се усмихва някъде там, където и да е. И в социалните мрежи може да се шегуват колкото си искат с линиите в небето - видите ли, така празнува великият Диего титлата на Наполи.
Но той наистина се усмихва. Защото футболът, тази несравнима със своята справедливост и недосегаема със своето емоционално послание игра, намери начин да му окаже последна почит. Да го изпрати с един салют, който един от най-славните синове на топката заслужава.
Марадона спря да играе в средата на 90-те, а за него и днес се говори, сякаш до вчера е навирал топката през краката на съперниците и с левачката я е пращал където си поиска по терена.
Не играе от 26 години и не е сред живите от вече близо 3 години, но няма ден, няма час, без около футбола да се говори за него.
Дали ще е някоя снимка на Божията ръка, дали някое видео как стотици хиляди плачат по улиците и скубят коси след кончината му, дали някой гол, някой трик, някое интервю, в което лицето и очите му издават, че е употребил какво ли не в същия ден.
Това бе той - пантомимен герой, комедийно-трагичен след края на кариерата си, но недосегаемо гениален докато играеше.
И не е ли ирония - не видя двете си най-големи футболни въжделения сбъднати приживе, а след смъртта му се случиха в рамките на някакви си шест месеца.
На 18 декември Лео Меси, когото онзи отгоре е докоснал като бебе по двата крака и му е наредил да поеме орисията на Диего, вдигна световната купа. Аржентина я чака 36 години. И кой я донесе за последно? Световното през 1986-а може ли да бъде асоциирано някога и някъде по света с друг човек?
Марадона не видя как Лео вдига купата, а вероятно това щеше да го умили до вдетиняване. Толкова го искаше, че се нагърби сам да е селекционер през 2010-а, за да го постигне.
Страната празнува дни, седмици... Вероятно още празнува. Аржентина, разбира се, пя името на Марадона до това на Меси, след триумфа в Катар.
Но и нещо друго знаменателно се случи. Бремето Диего, което тежеше на гърба на всеки играч, носил небесносиньо-бялата фланелка от 1986-а насам, вече го няма. И всеки аржентинец изведнъж усети лекота, усети еуфорията с двойна сила. Излезе на улицата и празнува с името на новия идол на устата.
И с облекчението, че "Диего вече може да спи спокойно там, където е".
Не минаха и шест месеца, и ето - ново чудо. Наполи стана шампион на Италия. Не се е случвало 33 години, а във всичките два пъти, в които се е случвало, причината е само една - Диего Марадона.
Неапол, това е малката Аржентина. Ако онова е Обетованата земя на Бога, това е неговата църква. Няма улица и къща в града на Юг в Италия, която да не е белязана от религията "Марадонизъм".
Защото тук през 80-те светът се промени.
Дойде един къдрав аржентинец, който накара Неапол да се чувства равен на онези, на които не е равен. Никога не е бил и никога няма да бъде. Южна Италия е като опърпаното сираче от ъгъла, което чака петаче от Севера. И това продължава да бъде така, в общи линии, и до днес. Но на футбол - това е друга история. Когато ТОЙ се появи, неаполитанците вече вървяха с вдигнати глави, слънцето изведнъж бе по-ярко, а животът - далеч не толкова лош.
Диего дойде, подкара ги подред - Юве, Милан, Интер... Две титли за 4 сезона. Статуквото се разклати, защото от едната страна на везните застана той. А неговата тежест във футбола бе трудно да бъде сравнена и приравнена с когото и да било.
И така Наполи има своята икона. И днес, когато Хвича и Осимен побъркаха Серия А с играта и головете си, градът празнува, гледайки към небето.
Оттам е гледал Диего, няма съмнение. Вероятно затова на трибуните на реновирания стадион в града оставиха дупки между етажите. За да вижда Марадона играта на своите.
А това, че самата арена е кръстена на него, не е никаква изненада.
Две години и половина минаха, откакто светът изпрати аржентинеца. Изписа се какво ли не, каза се какво ли не. Изплакаха се океани от сълзи.
Но най-великото поклонение пред покойния Марадона се случи в последните шест месеца. Футболът го организира. Футболът и съдбата.
