Ако погледнете резултатите от вота за "Златната топка" през 1980 г., сигурно ще се изненадате.
Карл-Хайнц Румениге и Бернд Шустер, европейски шампиони със Западна Германия, са на първите две места. Третото е за френския виртуоз Мишел Платини.
Дотук никаква изненада. Но кой е наредилият се на четвърто място Уилфрид ван Моер? Къде е играл и какво е постигнал?
Голяма несправедливост е, че по-младите футболни фенове едва ли са чували за бившия полузащитник и може би никога няма да научат вдъхновяващата му история.
Квинтесенцията на цялата му кариера е събрана в два знакови мача на неговата Белгия срещу Италия. Възходът на Ван Моер като млад талант е прекършен от един жесток шпагат на съперник от "адзурите" през 1972 г.
Той обаче не се предава и 8 години по-късно се завръща, за да си заслужи сладкото отмъщение в Рим и да попречи на Италия да стане европейски шампион на своя територия.
Сценарият е достоен за холивудски филм - и не говорим само за тези два епизода от кариерата на Ван Моер, а за целия му живот.
Уилфрид ван Моер е роден в Беверен през 1945 г., точно когато Втората световна война е в края си. Бъдещият футболист е непланирано дете на 45-годишна майка.
По онова време семейството му се бори да преодолее огромна трагедия, тъй като сестрата на Уилфрид - с която той никога не се среща - е убита, когато германците бомбардират Беверен.
Като дете Ван Моер има едничка радост и тя е футболът, но момчето не планира да играе професионално. Той работи като електротехник, когато скаути на Роял Антверп го забелязват и убеждават клуба да го привлече.
Това е смело решение, тъй като поне на пръв поглед Уилфрид не прилича на футболист.
Дребен и слаб на вид, с ръст под 170 см, той се оказва ултимативният box-to-box халф, който да снове от едното до другото наказателно поле с неизчерпаема енергия.
Ван Моер се оказва изненадващо жилав, безстрашен в единоборствата, пробивен и остър с топка в краката. Прогресира толкова бързо, че е избран за футболист на годината в Белгия още след дебютния му сезон в елита на 21 години.
Скоро става известен като Малкия генерал, отчасти защото напомня визуално на Наполеон Бонапарт, но и заради проявените лидерски качества.
След като си създава име в Антверп, редица топ тимове опитват да привлекат халфа, а от Кьолн са особено настойчиви, но той не желае да играе в Германия.
Накрая Стандарт Лиеж печели борбата за подписа му, като изпреварва Брюж през 1968-а и с Ван Моер в състава си печели три поредни шампионски титли.
В два от трите шампионски сезона Ван Моер отново е футболист на годината в Белгия, представя се страхотно и срещу Реал Мадрид за КЕШ, когато Стандарт отстранява испанския гранд.
При тези постижения не е изненада, че Уилфрид ван Моер става водеща фигура и в националния отбор на Белгия на Мондиал 1970 в Мексико, където вкарва два гола.
В началото на 70-те потенциалът му е такъв, че мнозина предричат той да стане един от най-блестящите футболисти на своето поколение в световен мащаб.
Тогава идва фаталният мач с Италия.
Белгия среща "скуадра адзура" на четвъртфинал на Европейското първенство през 1972-ра, но това е по същество квалификационен мач - защото ще определи кой ще се класира на същинския турнир, където участват само 4 отбора.
Първият сблъсък Италия - Белгия на "Сан Сиро" завършва без голове, а в реванша в Брюксел "червените дяволи" повеждат. Голът е дело именно на лидера Уилфрид ван Моер.
Белгия печели този мач с 2:1 и отива на финалите, но... по времето, когато в отбора празнуват класирането си, водещият им халф вече е в болница след ужасяващо влизане на Марио Бертини.
Шпагатът на Бертини е толкова зверски, че чупи крака на Ван Моер на няколко места.
Месец по-късно Белгия излиза на полуфинал на Евро 1972 без голямата си звезда. Далеч по-лошото е, че прогнозите за неговото бъдеще са отчайващи.
Очаква се играчът никога да не успее напълно да се възстанови. Ван Моер напуска Стандарт през 1976 г., след като губи титулярното си място, и се присъединява към далеч по-скромния Беринген, който в повечето сезони се бори да не изпадне.
Халфът навършва 31 години и дните му на терена изглеждат преброени, затова той отваря кафене и започва да мисли за живота след футбола.
Съдбата обаче му предоставя неочакван шанс.
Изминават още три години и Белгия се оказва в затруднено положение в квалификациите за Евро 1980. Селекционерът Гай Тис (на когото му предстои да стане най-успешният треньор на белгийския национален отбор) е убеден от популярния коментатор Рик Де Саделеер да се обади на Ван Моер.
"Отборът ти няма лидер, трябва ти човек като Уилфрид", съветва Де Саделеер.
Малкия генерал е поразен от поканата за националния отбор, тъй като е на 34 и смята, че тази част от неговия живот е изцяло зад гърба му. "Не бях сигурен, че завръщането ми е добра идея и че нещата ще проработят", признава той по-късно.
"Знаех, че ако не побеждаваме, хората ще кажат, че съм стар и уморен. Но бях обграден от добри млади играчи и започнахме позитивно".
Ван Моер не губи време след завръщането си и вкарва още в първия си мач при победата с 2:0 над Португалия. Следват две уверени победи над Шотландия, с които Белгия печели квалификационната си група и потегля към Италия, където се провежда първенството през лятото на 1980-а.
Тогава Европейското първенство вече съдържа осем тима и доста хора считат, че Белгия е най-слабият сред всички участници.
Наивно е обаче да се подценява състав с таланти като Жан-Мари Пфаф, Ерик Геретс, Рене Вандерейкен и Ян Кулеманс.
На младите не им липсва енергичност, но най-важният човек в този състав си остава Уилфрид ван Моер и само той има качествата наистина да поведе отбора.
Пасовете му в центъра са по-добри от всякога и без него играта на Белгия просто не би проработила.
На турнира "червените дяволи" измъкват изненадващо 1:1 от Англия на Кевин Кийгън преди да надделеят над Испания с 2:1.
В последния мач от групата срещу Италия им е достатъчна само точка, за да се класират на финала за сметка на домакините, но това не е лесна задача.
Над 42 000 души на "Олимпико" в Рим реват в подкрепа на "скуадра адзура", която настъпва в търсене на победата.
Но Белгия постига целта си. Вярно, че Ван Моер успява да издържи само 48 минути на терена и после е твърде изморен, за да продължи, но накрая това няма значение - белгийците удържат 0:0 и за първи път се класират за финал на европейско.
За самия Уилфрид ван Моер няма как да съществува по-сладко отмъщение 8 години след травмата срещу същия съперник.
"Дадохме на италианците да опитат от собственото си лекарство", ликува селекционерът Гай Тис, показал на противника как се прави ефективно катеначо за извоюване на нужната точка.
И до днес онзи финал е единствен в историята на Белгия. В него фаворитът Западна Германия успява да надделее с 2:1 в оспорван двубой.
Белгийците се борят до последно, а Ван Моер отново е техният лидер и е на обичайното си брилянтно ниво.
Хорст Хрубеш обаче отбелязва два гола, вторият в 88-ата минута, и носи титлата на Маншафта.
За настоящото белгийско поколение много пъти се е говорело като за по-талантливо от онова през 1980-а - но полуфиналът на Мондиал 2018 си остава най-доброто му постижение.
Де Бройне, Азар, Лукаку, Куртоа и останалите големи звезди така и не успяват да направят нещо повече, а може би причината е, че им липсва лидер от ранга на Уилфрид ван Моер.
Защото талантливи играчи се раждат постоянно, но пълководци като Малкия генерал си остават твърде рядко явление във футбола - пък и в живота.
