Историята никога не е питала дали да "отвори" времеви прозорец специално за този или онзи футболен турнир. Напротив - събития в световната политика са предизвиквали катаклизми в календара и политически бойкоти. Няма как да е обратното. Спортът може и да е заместител на войната според древната сентенция, но не той движи света. Механизмите са други.
Именно това не е имало как да бъде предвидено през лятото на 1936 г., когато на поредния конгрес на вече набиращата сили и изградила сравнително добри структури организация ФИФА, се повдига въпрос за следващите световни първенства.
През 1930-а Уругвай печели на свой терен, като интересът от планетата е пренебрежимо малък. Четири години по-късно Италия печели също на своя земя, а през 1938-а предстои Мондиал (това име вече се налага) във Франция. Южноамериканските държави не са доволни. А те са огромна сила по това време, защото предварителната договорка от края на 20-те години е: Световното е през четири години, като двата континента се редуват - Европа и Южна Америка. Но европейците са окупирали две поред...
На въпросния конгрес през 1936 г. обаче има и нова сила - Германия.
С респекта и страхопочитанието към нея от целия свят, който вече вижда задаващата се суперсила, далеч не само на спортното игрище. И германците, които на конгреса на ФИФА отиват с партийни нацистки ръководители, а не само с футболни хора, са категорични - през 1942 г. ние трябва да сме домакини. Не, не - Южна Америка не иска и да чуе. Бразилия и Аржентина са предложени като алтернативни кандидатури и се стига до огромни спорове.
След двудневни дискусии, в които тонът далеч не е особено приятелски, договорката е постигната и скрепена с документ. Германия приема Мондиал 1942, а четири години по-късно турнирът отива в Бразилия.
Всичко това е много хубаво, но на 1 септември 1939-а германците влизат в Полша.
И това изобщо не е футболен термин, някаква дълбока или висока преса. А си е съвсем реалният старт на Втората световна война. Няколко месеца по-късно след сложна кореспонденция на водещите фактори във ФИФА, световното за 1942 г. е отменено. Първоначално има опити да се премести в Южна Америка, но се решава, че в условията на такъв колосален глобален конфликт, няма как да има световно по футбол.
Нацистка Германия изобщо не е доволна. За нея това е още един начин да покаже превъзходство с обединения си отбор от немци и австрийци. Но ФИФА отказва да организира световно първенство.
И се раждат две от най-култовите, малко известни и изключително странни истории в играта, която днес е любима на милиарди.
Фюрера иска Германия да е световен шампион по футбол и настоява отборът, подсилен с играчи от австрийския Вундертим, да среща най-силните тимове в Европа (някои принудени да събират отбор въпреки нежеланието им) в Берлин и тази серия да се казва "мачове за световната титла". Няма нито цикличност, нито датите са известни с месеци по-рано, но поредицата от мачове се осъществява.
За да покаже германската доминация, отборът пътува за мачове до Хелзинки, Стокхолм, Будапеща, София - бие с 3:0 на "Юнак" нашия състав през юли 1942-ра, и Загреб. А домакинствата си играе в Берлин и Виена.
През април 1941-ва Германия разбива с 4:1 Унгария а вестниците в страната пишат, че най-силният отбор в света определено е този със свастиката на гърдите. Не се отчита, че унгарците играят в състав с хора, които далеч не са най-добрите в страната по това време.
През октомври същата година Швеция си позволява да бие Германия с 4:2 в Стокхолм, а това предизвиква едва ли не истерия - "трябва да си го върнем, за да сме световни шампиони".
На 1 февруари 1942 г. във Виена и швейцарците бият германците. Но погледите са насочени към септември същата година, когато - както е било по график, трябва да е финалът на Мондиала. Такъв турнир няма, но мачът Германия - Швеция на Олимпийския стадион в Берлин ще е финал за световната титла. За това се пише в немските издания.
Това е - тук ще се решава кой е №1 на планетата.
На трибуните е Адолф Хитлер, както и цялото ръководство на партията. Но шведите нехаят и пак бият домакините, този път с 3:2. Оскъдните свидетелства във вестниците от това време са, че гостите дори не получават предвидената купа за победителя (нали е световен шампион) след мача, а атмосферата сред 95 000 по трибуните е доста минорна. Знаят се и съставите, а в този на Швеция личат Гунар Грен и Гунар Нордал - двама от великото трио Гре-Но-Ли, което през 50-те се събира в Милан. Третият е Нилс Лидхолм. Та, ето така Германия не успява да стане световен шампион дори без Мондиал, у дома и в мач, организиран специално, за да го направи.
Но още по-интересно е същата есен в Патагония. Да, да - именно там. На границата между Аржентина и Чили се организира "световно първенство", на което се явяват 12 отбора.
Аржентинците решават, че след като са пренебрегнати през 1936-а на конгреса, ФИФА не може да направи глобален официален турнир, а бразилците "нямат топки" да организират такъв алтернативно, ще го направят те.
Избират Огнената земя - Патагония, като в тимовете играят основно работници в Южна Америка от няколко страни. Има обаче и професионални играчи, особено в тимовете на Аржентина, Чили, Испания и Франция.
Германия също участва - невероятно или не!
Но не с отбора, който по това време обикаля Европа за мачове и опитва да спечели друга световна титла. Съвсем оскъдните свидетелства говорят, че група немци, пратени от Третия райх да построят телефонна линия в язовира Барда дел Медио в региона, се включва със специално изработени германски екипи в турнира.
Основен двигател на това мини Мондиалито е Владимир Оц, за който също се знае изключително малко. От балкански произход (вероятно хърватски), той живее и има добър, доходоносен бизнес в Аржентина. Обожава футбола и опитва да събере отбори на турнира, като идеята му е да са 20. Успява да ги докара до 12 и пише серия телеграми и писма до ФИФА, за да уведоми, че прави световно първенство. Има си съдии, врати с мрежи, екипи и национални флагове - всичко е като на голям турнир. Само дето светът не знае за него, а ФИФА нехае.
Какви ли не истории са писани в аржентински източници, книги и издания по това време.
Една от тях е, че съдия на повечето срещи е Уилям Бърт Касиди - американец, който се е озовал в Аржентина години по-рано. Един от журналистите, писал по темата с "изгубения Мондиал" твърди, че бил внук на легендарния обирджия Буч Касиди. Няма доказателства, но го има черно на бяло в репортажите от онова време. Те са изключително къси и дребни, но няма никакво съмнение, че такъв турнир е имало.
В един от откъсите във вестниците се разказва как италиански играчи криели пипер в гащетата си и едва не станал бой, след като един от тях го използвал по очите на съперник. Това можем да го повярваме, все пак гледаме Италия и в модерните времена...
Най-куриозно е името на "шампиона".
В един момент на тези, които представляват домакина Аржентина, им се налага да напуснат града и региона, защото ги зове работа в друга част на страната. И в турнира влиза отбор от местни индианци - от племето мапуче. Оказва се, че те знаят да играят (не е ясно изобщо какво е било нивото на мачовете), като само с една победа се озовават на финал срещу германските телефонни работници. И ги бият с 1:0, като Касиди - който явно е бил не само съдия, им дава дори някакъв импровизиран трофей.
Интересно е, че днес се намират и източници, които твърдят, че мапуче са загубили финала.
Но не от германци, от някакъв сборен отбор от европейците, които са го сглобили специално за финала. Ето толкова са неясни данните за онова мини световно на Владимир Оц.
Гротеска или не, това е самата истина за онзи странен и мътен период на футбола, в който реално играта е замряла заради войната. Повечето големи играчи на периода са на фронта - англичани, германци, австрийци...
Хората от мапуче и шведите печелят мачове, с които могат да се гордеят. Но не са световни шампиони, разбира се.
През същата година се провежда и Копа Америка (тогава наричана Шампионат на американските отбори), като я печели Уругвай. И също има основания да се провъзгласи за първенец на планетата.
Да не говорим, че на теория, ако Втората световна война не бе предотвратила Мондиала, този тим със сигурност щеше да е сред фаворитите да го спечели.
И все пак, години по-късно, съвсем оскъдните детайли около изгубения Мондиал дадоха основание да се поразсъждава именно върху тази тема. Кой щеше да е шампион на планетата, ако световно имаше?
ФИФА е имала ранглиста, макар и правилата за нейното актуализиране да не са много ясни. Но в архивите на централата пише, че през 40-те като №1 почти постоянно е Аржентина, а след нея са Италия, Бразилия, Англия, Шотландия, Испания, Унгария и Уелс. Въпреки че британските отбори бойкотират проявите на ФИФА и не биха играли, дори да имаше световно.
Аржентинците са в периода на великия отбор на Ривер Плейт - Ла Макина.
Машината е непобедима на клубно ниво и вероятно щеше да е с основен принос на световното. През 1945-а в този тим се влива и младият Алфредо ди Стефано, та през 46-а аржентинците вероятно щяха да са супер сила. Те, между другото, печелят убедително именно изданието на континенталния си шампионат през 1946-а.
През януари същата година ФИФА свиква първия си следвоенен конгрес и взима три важни решения. Първо - световно няма как да има, нищо, че войната е свършила. Никой не е готов с организацията, Европа ближе рани от огромния конфликт и на никого не му е до събиране на отбори и забавления с футбол.
Насрочва се следващия Мондиал, а той отива в Бразилия, която трябва да организира неосъществения през 1946-а. Германия губи правото за своето домакинство, но не само това. Тя е извадена от всички футболни надпревари под егида на ФИФА. Безсрочно.
Шест години минават преди през 1952-ра да дойде реабилитацията, а Бундестима да спечели още първото първенство, на което е допуснат - през 1954-та в Швейцария, след епичния финал срешу Летящите маджари на Пушкаш. Това е друга история.
Онази за изгубения Мондиал (даже са два), патагонското дерби на нацисти и мапучи, както и не развилия се по сценарий финал на световното в Берлин пред очите на Фюрера, е далеч по-малко известна.
