Фабрицио Майело вече е на 58, а почти половината от живота си е прекарал в затвора. Роден е в Милано и от съвсем малък започва да мечтае за футболна кариера. Амбициите са му да стане професионалист, а не поредният млад италиански мъж, влял се в редиците на мафията.
Съдбата обаче има други планове.
"Интересувах се само от футбол и от нищо друго. Не се родих престъпник, а станах такъв. Бях свястно хлапе - не пиех, не пушех, а в събота даже не преследвах мацки по дискотеките, защото в неделя имахме мач. И тогава дойде тази контузия. Играех за младежкия отбор на Монца, когато получих травмата, а след този ден се промени всичко. Казаха ми още на стадиона, че приключвам с футбола. Завинаги!"
След като влиза в болницата, футболистът дори не пожелава да започне рехабилитация. За какво му е, след като повече няма да играе?
"Какво направих ли? - продължава разказа си той. - Просто станах и си излязох с увисналото коляно и температура 40 градуса. И кошмарът започна. Баща ми ме изправи пред тежък избор: или да започна работа, или да се омитам от къщи. Реших, че няма да им бъда в тежест, и избрах улицата и приятелите. Така започна вторият ми живот."
Фабрицио е будно момче, което няма проблеми да се адаптира към новата реалност. И Марадона, както ще го нарекат по-късно, бързо се научава да отваря коли и да обира магазини.
"Прихванах всичко от познатите си много бързо. Нещата бяха много прости: трябваше да си осигуря толкова адреналин от живота, колкото получавах от футбола. Кокаинът, газта до дупка с откраднати коли и въоръжените грабежи свършиха страхотна работа с моите ендорфини. Всичко приключи с това, че карабинерите ме спипаха. В този ден изстрелях около 50 куршума...
Когато попаднеш в италиански затвор, те питат две неща: за какво си в пандиза и дали можеш да играеш футбол. Имах голям късмет, че бях доста добър, така че не ми причиниха обичайните за новопостъпилите проблеми, и много бързо намерих общ език с останалите затворници и надзирателите."
Любовта към Наполи и страстта към футбола помагат за намирането на точния прякор на новия затворник:
"Наричаха ме Марадона. А победите на терена означаваха цигари, бижута... на каквото се "вържем". Първият ми период зад решетките продължи само една година. Но излязох и започнах да правя много по-ужасни неща от кражби на коли и въоръжени грабежи. Постоянно ме налазваха различни типове, които искаха да работя за тях, но не се присъединих към банда."
Тогава Фабрицио е предаден от един най-добрите си приятели:
"Бях на 21 и работех като шофьор на един мафиот, когато колата ни беше нападната и направена на решето. Бях целият в кръв, а човекът, когото смятах за приятел, не ми помогна грам. Дори не се обади на линейка. Така се събудих сам в болничното отделение, прикован с белезници за леглото, и заобиколен от полиция и лекари."
През 1991 г. облаците над главата му се сгъстяват, когато е изпратен за принудително лечение в психиатрична болница за затворници.
Вкарват го след като започва да буйства в съда, чупи стол и заявява, че повече няма да сътрудничи на органите.
Чак през 2015-а подобни заведения в Италия са забранени със закон, тъй като престоят на лишените от свобода в тях не е строго регламентиран.
"Знаеш кога си стигнал там, но нямаш никаква представа кога ще излезеш. Можеха да ти удължават престоя, колкото си искат, докато не решат, че са те излекували", разказва Майело.
Именно в болницата в Реджо Емилия Фабрицио се запознава с Марчело Колафили, един от лидерите на зловещата Banda della Magliana, престъпна организация със седалище в Рим.
"Обединяваше ни страстта към футбола - спонмня си бившият играч. - Той не говореше почти с никого и прекарваше по-голямата част от времето си в килията, четейки и пишейки. Но много обичаше футбола. Аз играех в атака, а той беше защитник. Понякога се стигаше до скандали на терена и беше по-добре да го оставим на мира, защото беше доста сприхав човек."
Работата на Фабрицио е да разнася храна на затворниците.
"Такива като Марчело можеха да си поръчат месо, риба тон и подобни екстри. Беше забранено да се внасят консерви, защото лесно можеха да се превърнат в оръжия. Затова отваряхме всичко в склада и го слагахме в чинии. При Колафили обаче всичко се отваряше пред очите му, защото се страхуваше да не го отровят."
През 1994 г. Майело е освободен, но не и превъзпитан. А следващата му "гениална" идея е да отвлече Джанфранко Дзола, суперзвездата на Парма и италианския футбол, срещу откуп.
"Бяхме няколко човека и в продължение на около седмица ходехме на тренировките на Парма. По това време Дзола беше най-голямата фигура във футбола и идеята беше да го похитим и да поискаме откуп от Калисто Танци. Струваше ни се чудесен вариант за изкарване на бързи пари. Планът беше да го последваме с две коли, да го тикнем в едната и да офейкаме с него.
И така големият ден настъпи. Следяхме го доста време, когато спря на бензиностанция. Излязохме от колите, за да го причакаме, но Джанфранко дойде, усмихна се и попита дали искаме автограф. Разменихме си няколко думи. Казах му, че съм фен на Наполи. Дадох му паспорта си да се подпише на него, защото нямах нищо друго подходящо у себе си. В един момент обаче усетих, че се напрегна. Беше видял татуировката на ръката ми и знаеше, че такива се правят само в затвора."
Дзола бързо се отдалечава от подозрителната компания, качва се на автомобила си и отпрашва. Фабрицио и приятелите му тръгват след него:
"Останалите искаха да действаме, но карахме след него няколко километра, след което го оставихме."
Година по-късно Мейело е върнат в затворническата психиатрия.
"Има
ше случаи да ме държат по 20 дни вързан за леглото", спомня си той.
Но отново на помощ идва футболът.
Новата директорка на болницата Валерия Календо решава да се опита да помогне на бившия играч и му осигурява топка и разрешение да играе и тренира всеки ден:
"Казах им, че искам да дриблирам и ми отредиха една клетка на открито с периметър от точно 24 крачки. Прекарах 10 години нея - в студ и пек, в дъжд и мъгла. Понякога играех по два часа сутрин и по два часа следобед. Тичах с топката и броях крачките си. Първоначално пробягвах около километър, като през цялото време жонглирах. Година по-късно можех да направя километър на главички. Още година и изминавах по пет километра."
Няколко вестника му посвещават статии и го правят известен в цялата страна.
***
Детето, което някога спеше с топката, днес е мъж, прекарал на този свят почти шест десетилетия. Тялото му е покрито с белези и татуировки, а лицето - с така характерните за затворниците дълбоки бръчки. Всяка една от тях е история. Някои - скъпоценни. Като за клетката на открито с периметър от 24 стъпки. Но Майело има и други. А една конкретна го изпълва с гордост.
"В болницата се срещнах с Джовани, човек с тежки психични проблеми, който няколко пъти излизаше и влизаше отново. Винаги беше сам и издевателстваха брутално над него. Спря да се храни, решавайки да умре от глад, за да се отърве от мъките. Тогава отидох при лекарите и поисках да го настанят в моята килия. Съвестта ми ме накара да постъпя така. Отново открих себе си.
Не 20-те години зад решетките, не лечението, а Джовани и футболът ми помогнаха да стана различен.
Когато бях малък, спях с топка, увивайки краката си около нея, това ме успокояваше. Когато помогнах на Джо, се почувствах по същия начин. Правех всичко за него: хранех го, сменях му спалното бельо и памперсите за възрастни. Исках да направя това, защото ръцете ми бяха изцапани с много по-мръсни неща и малко можеше да ме уплаши."
Сега Фабрицио работи като градинар в Реджо Емилия, само на минута-две от мястото, където някога делеше една килия с Джовани и флиртуваше с топката в тясната клетка. Понякога го обхващат мрачни мисли и често се пита: "Ами ако не беше онази проклета контузия...?". Знае, че има за какво да съжалява в живота си, но и че има с какво да се гордее.
Но най-важното за Марадона от Милано е, че днес е свободен човек, който продължава да гали топката всеки ден.
