Може би в началото е бил Хюсеин Хегази. Би трябвало да е бил той. Все пак той играе във Фулъм в началото на 20-и век и е първият известен египтянин футболист. Той е движещият механизъм на това играта "в която англичаните се ритат и гонят топката" да се пренесе в страната край Нил.
Хегази облича екипа на Ал Ахли през 1915 г., когато този отбор още е напълно аматьорски. Същото се отнася и за Замалек, където отива през 1919-а. След още четири години се връща в Ал Ахли, а през 1928-а пак преминава в Замалек. Цели 16 години това е любимецът на Кайро. Просто е от двете страни на разделителната линия - пресича я четири пъти в двете посоки!
Някъде там се заражда враждата, която днес е в измерения на хиляди полицаи, военни части, мачове без гостуващи фенове и такава омраза, че улиците на древния велик град в Северна Африка приличат на бойно поле в ден на дербито.
Ал Ахли срещу Замалек е съперничество, за което се пишат поеми и книги, правят се филми и се пеят песни. Това е дербито не само на Египет. Това е футболната война на Африка.
В събота, 22 февруари, ще се срещнат отново в мач от първенството. Те са абсолютни колоси на футбола на континента и в момента. Играха за Суперкупата на Африка през септември, защото Червения гигант (Ахли) взе трофея в Шампионската лига, а Белия рицар (Замалек) вдигна този на Конфедерациите - нещо като Лига Европа тук. В този мач за Суперкупата на континента Замалек триумфира с дузпи. В този за Суперкупата на Египет Ал Ахли спечели по същия начин. Тези мачове винаги са напрегнати и завързани. А за полицията са главоболие, което не се лекува с аналгин.
Червения гигант е машина за трофеи - 44 титли на страната (рекорд), 39 Купи на Египет (рекорд) и 12 пъти шампион на Африка (рекорд). Наистина гигант, няма по-точна дума. Белия рицар е много далеч - 14 титли на родината, 5 в Шампионската лига на континента и 28 Купи на страната. И все пак е втори на Черния континент като визитка. Това са клубове №1 и №2 и в класацията, изготвена сред милиони фенове из цяла Африка през 2012 г. Без конкуренция.
Те са двете противоположности във всяко едно отношение.
Или поне така се описва старта на това съперничество преди повече от сто години. Днес - спорно дали е чак така. Но класовото, както и философското разделение във футбола така или иначе се е размило в последните 2-3 десетилетия. И това не важи само за Египет.
Да се върнем на Хегази. Това е любимецът на Кайро. Човекът, на когото всеки иска да стисне ръката. Роден през 1891 г., той завършва кариерата си в белите одежди на Замалек на 40 години. Свидетелите на събитията от онова време не оставят съмнения в историческите извори - и тогава е бил очевидно най-добрият футболист в страната.
Той е бохем, с британско самочувствие и осанка, с костюмите, с които е обикалял локалите на Кайро, за да покаже колко добре играе билярд. Куриозно, второто му преминаване от Ал Ахли в Замалек идва, след като вдига скандал на ръководството, че не може да си позволи да сложи билярдна маса в клубчето-кафене, което служи за сборно място на футболистите преди двубоите им. Именно някъде там, при второто преминаване на демаркационната линия, съперничеството съвсем се изостря. И се превръща във вражда.
Защото Хегази е огромна фигура не само във футбола, а и в египетското общество по онова време. Аурата му е толкова силна, че децата, кръстени на Хюсеин Хегази, вероятно са хиляди. Може би дори десетки хиляди. Популярен е колкото краля. Колкото Пирамидите.
Една поема се ражда в онези години, а тя е изписана на стадиона на Ал Ахли и днес със златни букви:
"Вижте Пирамидите, вижте и Сфинкса,
Мислете си за техните ръбове и форми,
Мистични като бръмбарите из Кайро,
Сетете се и за неговите магически обувки -
На Хюсеин, който носеше терор с всеки свой удар".
Преводът е свободен. Но смисълът е ясен.
Да кажем, че има идеологически основи на тази вражда, е твърде лесно. И не напълно вярно. Може би фундаментите са забъркани с такъв бетон, но нещата през годините са се променили.
Ал Ахли е клубът, съставен само от египтяни. Народният отбор.
Всъщност името им значи точно това - Национален, на арабски. Замалек, наричан още в началото Мохталат ("смесен" от арабски), са елитарният клуб. В него топката гонят и чужденци, британци и французи. Казват, че това е създало взаимната неприязън и враждата. Дали е така - трудно е да оценим от дистанцията на над 100 години история.
Ясер Яуб, един от най-големите автори в литературата на страната, описва в една от книгите си първата среща на Ал Ахли и Замалек. Тя е приятелска, а претъпканият стадион аплодира играчите и от двата отбора. Няма никакво съперничество или вражда. Всички заедно гледат мача, а - и така пише в неговите мемоари - хора от традиционни, не заможни семейства в Кайро, подкрепят и Замалек. А нали е елитарен и "отбор на чужденците"?
Въпросният първи мач се играе на 9 февруари 1917 г., като Ал Ахли бие с 1:0. 21 дни по-късно пак се срещат и интересът отново е огромен. Този път резултатът е 1:0 за Замалек.
През 30-те години вече се усеща вражда, както и първите знаци, че дербито е станало национален въпрос.
Медиите му обръщат внимание, а в Египет по онова време да прочетеш във вестниците нещо за спорт е изключителна рядкост. Но Ах Ахли - Замалек е там.
На няколко пъти през годините по 120 000 са пълнили трибуните на стария национален стадион в Кайро за дербито. Разделяли са го точно по средата - наполовина червен, наполовина бял. Особено голяма посещаемост и интерес бележи мачът през 70-те и 80-те години, когато улиците на столицата опустяват, защото всеки е или на стадиона, или у дома да гледа дербито.
Арабското класико, както го наричат днес, вече няма нищо общо с идеологическите и дори сектантски аргументи, в които е облечена враждата първоначално. Това са два огромни клуба, които търсят успеха си на домашната и континенталната сцена, а феновете им просто не могат да се понасят.
Или си Ahlawy или си Zamalkawy - това е разделението на Египет.
Какво пише в личната ти карта като място на раждане или име, не е толкова важно. Много често първият въпрос в страната при запознанство е именно от коя страна на враждата си. Ливанският писател Салим Лаузи пише, че това са двете най-големи политически партии в Африка. Да подкрепяш някой от двата футболни колоса е далеч по-важно, отколкото да идеш да гласуваш. Не само в Египет.
През годините опитите да укротят омразата и искрите на терена са на всякакво ниво. Десетки са случаите на чуждестранни съдии, като един от тях - англичанинът Макмилан (годината е 1956-а), праща писмо до египетската Кралска асоциация за футбол, след като се завръща на Острова. И моли повече да не бъде канен да ръководи този мач. Той гони от терена по един играч от двата състава, но - по собствените му думи - нямало да е далеч от истината, ако отстрани почти всички.
Най-големите скандали обаче идват с местни рефери. Нормално - няма как някой от тях да е неутрален, особено ако е роден в Кайро. Нали помните - или си Ahlawy или си Zamalkawy. Средно положение няма.
През март 1966-а играчите на Ал Ахли отказват да продължат мача, протестиращи срещу втория гол на съперника. Един от тях е палестинец, казва се Марван Канафани, а днес е идол за феновете на Червения гигант. Той повежда съотборниците си да напуснат терена. Агитката започва да хвърля камъни, да пали каквото попадне под ръка и влиза по игрището. Всичко завършва с 30 ранени.
Четири години по-късно една дузпа за Замалек запалва искрата и се стига до над 60 ранени, както и до стотици арести. Намесва се прокуратурата на Кайро, но не заради фенове. А за да привика на разпит петима играчи на Ал Ахли. Обвиняват ги, че са опитали да запалят граждански бунт на стадиона с действията си.
Замалек също е излизал от терена в един от немалкото случаи, в които дербито не завършва. През 1996-а точно това става, след като в 85-ата минута съперникът вкарва гол. На повторенията си изглежда като чист гол, но...
Три години по-късно идва и пълният фарс. Още в четвъртата минута Белият рицар се качва на коня и напуска полесражението. Да, да - играчите на Замалек си излизат, след като лицето Марк Бата, френски рефер, който бе шеф на българските съдии за един съвсем немалък период неотдавна, гони техен футболист рано-рано. Обвиняват го в корупция съвсем открито, а скандалът е грандиозен.
Има и още култови епизоди. Съветският лидер Никита Хрушчов пристига в Кайро на политическо посещение през 1965-а, а от автомобила, който го превозва от летището към центъра на града, вижда море от червени флагове. "Не знаех, че тук хората се радват толкова много, че идвам", казал Хрушчов. Така гласи легендата. А всъщност, часове по-рано Ал Ахли е бил Замалек в дербито и стотина хиляди дефилирали триумфално из Кайро, за да отпразнуват победата.
Преди 17 години английският "Гардиън" отиде в Египет и произведе изследване за историята, семантиката и философията на този африкански футболен диамант.
И заключи - това е най-войнственото и пълно с насилие съперничество на континента. Вероятно не само.
И за десерт - Мачът на века. За първи и последен път в историята си двата отбора стигнаха до финала на Африканската Шампионска лига през 2020-а. Дерби за трофея. Нещо като Бока - Ривър за Либертадорес, две години по-рано. Нещо като Барса - Реал в европейската Шампионска лига. Никога не сме го виждали.
Но на 27 ноември 2020 г. видяхме Арабското класико на финал. За съжаление, пред 0 зрители на 75-хилядния национален стадион в Кайро. Пандемията лиши Африка и света от зрелището в пълния му блясък, да видим дербито на финал с атмосферата, която е уникална за Ал Ахли - Замалек.
Червения гигант би с 2:1, като Мохамед Магди Мохамед Морси, известен просто като Афша, вкара победно в 86-ата минута. От онзи ден 168-сантиметровият дребосък носи прякора Героя на тишината. Никога няма да бъде наричан другояче. Той прониза тишината на огромния празен стадион с най-важния гол в историята на това грандиозно съперничество.
