Сол Кембъл, Нико Кранчар, Нванкво Кану - отборът на Портсмут, който завоюва Купата на Англия през 2008 г. определено притежаваше забележителни имена.
В онзи състав имаше играчи, които щяха да направят добри кариери на високо ниво в бъдеще или които вече бяха минали през топ клубове и знаеха какво е да печелиш трофеи.
Най-върлите футболни ценители, помнещи добре отбора на Помпи тогава, вероятно помнят и кой беше скритият коз в състава.
Това не беше някой от прочутите ветерани или от атрактивните фигури в предни позиции, а един типичен черноработник в средата на терена.
От футболистите, които често остават незабелязани, но карат отбора да функционира.
Става въпрос за Ласана Диара.
Французинът изкара много силни 12 месеца в Портсмут, а кулминацията беше именно победата във финала на "Уембли" срещу Кардиф. После Диара беше продаден на великия Реал Мадрид, а спечелването на ФА Къп беше само един от многото забележителни моменти в необичайната му кариера.
Съдбата на Диара беше да играе в някои от най-големите клубове и да дели съблекалня с невероятни звезди - но самият той никога не беше звездата и често трябваше да отстъпи мястото си на друго по-голямо име.
Често му се случваше и да се окаже в проблемна среда, където да се оплете в полемика и хаос, но излезеше ли на игрището, от него винаги можеше да се очаква страст, отдаденост и постоянство.
Предимно като дефанзивен халф, но понякога и с други роли в полузащитата и даже като десен бек, играчът обиколи отбори като Челси, Арсенал, Реал, Олимпик Марсилия и Пари Сен Жермен.
Работлив и твърд в единоборствата, Диара боравеше с топката необикновено добре за опорен халф, притежаваше креативност и носеше опасност и в атака.
На "Бернабеу" даже го описваха като "всестранно развит" и добър във всичко, но коя беше най-подходящата за него роля? И видяхме ли въобще някога най-доброто от него?
Още като тийнейджър Ласана Диара стана футболист на Челси и след първата си година на "Стамфорд Бридж" беше избран за най-добър млад играч на тима.
Той обаче така и не получаваше възможност да играе по-редовно и се задържаше на скамейката, макар че притежаваше сходни качества със сънародника си Клод Макелеле, който вече застаряваше неумолимо.
През лятото на 2007 г. Ласана беше продаден на Арсенал в търсене на място, където да играе редовно. И този път не му се получи и остана само пет месеца в Северен Лондон без да успее да измести Матийо Фламини от титулярите.
Вместо да се мъчи да се докаже пред Арсен Венгер, халфът избра да подпише с правещия сериозна селекция Портсмут през януари 2008 г. и именно тогава започна възходът му.
След като се присъедини към новия си тим, Ласана Диара беше незаменима фигура в триумфалната кампания за Купата на Англия. Когато пък започна новият сезон, именно Диара стана историческият първи голмайстор за Портсмут в евротурнирите (срещу Витория Гимараеш за Купата на УЕФА).
Формата му беше такава, че нямаше как да остане на "Фратън Парк", но трансферът в Реал Мадрид за 20 млн. евро си беше голям скок. Може би даже неочаквано голям.
За да се различава от съфамилника си при "кралете" Мамаду Диара, той започна да носи фланелка с име "Лас" на гърба и вече делеше съблекалня със суперзвезди като Кристиано Роналдо, Кака и Карим Бензема.
В началото Ласана не беше посрещнат с голям ентусиазъм от феновете, защото нямаше осанка на "галактико", но бързо спечели симпатиите им с усърдната си работа на терена и неизчерпаемата си енергия.
На "Бернабеу" се убедиха, че французинът е от този тип футболисти, които вършат черната работа и дават свобода на големите звезди да разгърнат напълно играта си.
Диара се наложи като титуляр в Реал и в пика на кариерата си беше включен в състава на Франция за Мондиал 2010.
Уви, по време на тренировъчния лагер преди първенството, футболистът внезапно рухна с ужасни болки в стомаха и диагнозата беше сърповидно-клетъчна анемия, която го извади от сметките на "петлите".
Така халфът пропусна шанса си да играе на световно първенство, но същевременно не стана част от грандиозния провал на Франция в ЮАР и избегна голям срам.
В Реал той игра под ръководството и на Жозе Моуриньо, спечели Ла Лига и Купата на краля, като се задържа общо три години и половина на "Бернабеу", най-дългия му период в един клуб.
След като постепенно изпадна от титулярите, стана време Диара да бъде продаден, за да може Реал да си позволи да задържи Кака с по-апетитен договор.
Продажбата му беше одобрена от Моуриньо, който се беше отървал от него и по-рано в Челси и очевидно не го смяташе за достатъчно ценен.
Това принуди Лас да си търси нов клуб и той се отдалечи от топ първенствата с трансфер в руския Анжи Махачкала.
Там се хвърляха огромни пари и се правеше гръмка селекция, но това доведе до финансов колапс и Диара се задържа само една година в Анжи, после мина и през Локомотив Москва.
В руската столица французинът се изпокара с треньора си Леонид Кючук и спря да ходи на тренировки, което му докара огромни проблеми.
Локомотив го уволни дисциплинарно и го даде на ФИФА, а световната централа го наказа със спиране на правата за 15 месеца.
Затова Ласана Диара пропусна целия сезон 2014/15 и трябваше да плати 10 млн. евро глоба.
Когато наказанието му изтече, полузащитникът изкара два сезона в Марсилия и един в Ал Джазира от Абу Даби, а кариерата му вече залязваше.
Тогава изненадващо дойде още един период в клуб с максимално високи амбиции - Пари Сен Жермен.
Парижани го взеха през януари 2018 г. в опит да намерят повече стабилност в халфовата линия, а той беше изключително щастлив да заиграе в тима от родния си град.
"Всеки футболист мечтае да бъде тук", каза Диара при представянето си.
В Париж не му потръгна съвсем по план и той не си извоюва твърдо титулярно място, но изигра 13 мача в първенството и спечели Лига 1, Купата на Франция, Купата на лигата и Суперкупата на страната.
И в последния си клуб халфът беше заобиколен от звезди - с него играеха Мбапе, Неймар и всички останали, с които ПСЖ преследваше мечтите си в Шампионската лига.
На местно ниво пълният комплект трофеи беше спечелен, но голямата цел се изплъзна, а след една година в ПСЖ, Ласана Диара се оказа излишен и договорът му беше прекратен, а той се отказа от футбола само на 33 г.
Кариерата му се оказа кратка, но изпълнена със събития и емоции - а десетте големи трофея в личната витрина са доказателство, че Диара играеше на правилните места с правилните съотборници.
Може би той беше способен да постигне още повече.
Но също като много други халфове с неговия профил, не беше напълно оценен - макар че познавачите са наясно, че без подобни неуморни работливци, звездните отбори обикновено са обречени на провал.
