Те проляха кръв, за да спасят клуба си. А сега са в елита

Помните ли „най-българския“ отбор в Германия – Унион на Георги Василев? И до днес Генерала е на особена почит сред феновете заради подвизите си в „Старото лесничейство“ от началото на века, когато заведе берлинчани до най-големия успех в клубната история: финал за Купата на Германия (2001 г.).

А после, с гладиатори като Емо Кременлиев, Ицо Коилов и Коце Видолов плюс помощника си Иван Тишански, за малко не ги вкара в Първа Бундеслига – нещо, което след Гочето малцина вярваха, че някога ще се случи.

Е, 17 години по-късно чудото стана – столетният Унион (формално сегашният клуб е основан през 1966-а, но де факто корените му водят към 1906-та) излъга Щутгарт (2:2 и 0:0) в плейофа и получи право да играе за първи път в елитното ниво на германския футбол. И животът му там обещава да е особено вълнуващ.

Защото – независимо от скромната си визитка, Унион е сред култовите клубове в Европа. Посещението на домакински мач на „железните“ фигурира в задължителната програма на напредналите футболни маниаци или на всички онези, които искрено поддържат движението Against modern Football.

А също и на работническата класа, на хората с леви убеждения, на социалистите-интелектуалци, на пънк-обществото – въобще на всеки, който мрази да му забраняват нещо.

Това е фенската маса на Унион. Напоследък в нея се вляха емигранти и дори бежанци, които политкоректно би трябвало да определим като „новите берлинчани“. Всички те са на трибуните, привлечени от специфичната атмосфера и вътрешно-клубна култура.

В този смисъл Унион доста се доближава до другия субкултурен феномен в немския футбол – Санкт Паули. Неслучайно преди всеки домакински мач химнът на клуба звучи в изпълнение на легендарната немска пънк-певица Нина Хаген.

Феновете са безценният ресурс и повод за гордост на Унион. През 2016 г., в навечерието на половин-вековния клубен юбилей, няколко хиляди се събраха на „Ан дер Алтен Фьорстерей“ („Стадион на старото лесничейство“) и когато стрелките на часовника удариха полунощ, запалиха факли и устроиха грандиозно пиротехническо шоу, продължило до зори – без да спрат нито за секунда.

За любимия си клуб те са готови на всичко. Буквално.

Унион е от Източен Берлин и след обединението на Германия през 1990 г. е в перманетна финансова криза, по подобие на доста отбори от бившата ГДР. Малко след ерата „Василев“ - през 2004 г., ситуацията става особено критична. Клубът спешно трябва да набере 1,46 милиона евро, за да избегне банкрута.

Феновете не остават безучастни: стартират акция под надслов: „Пусни кръв за Унион“. И го правят съвсем буквално – масово се стичат в болниците, за да даряват кръв, а получените пари превеждат по клубната сметка.

През 2008 г. Унион трябва да стартира реконструкция на овехтелия си стадион. Бързо става ясно, че без външна помощ ремонтът няма да стане. И агитката пак взима нещата в ръце – светкавично са набрани 2400 доброволци, които в продължение на 10 месеца работят безплатно на клубното съоръжение. От любов към отбора.

“Всеки даде своя принос в строителството. Познавам дори хора, които напуснаха работа, за да се включат”, спомня си един от лидерите на запалянковците на Унион – Франк Фелкер. Но това не е всичко – впоследствие привържениците купуват стадиона, като за целта всеки член на фен-клуба вади по 500 евро от джоба си.

Показателно е, че от 22 012 места на „Ан дер Алтен Фьорстерей“, само 3617 са седящи. Останалите се падат на добрите стари правостоящи трибуни. Against modern Football в действие.

Друга традиция, която прави от Унион особен клуб, са коледните срещи. Всяка година в деня на Рождеството, феновете се събират на стадиона и пеят коледни песни. Така е неизменно от 2003 г. насам.

“Бяхме в серия от няколко поредни загуби и след последния мач всички се разотидоха, без дори да си пожелаем „Весела Коледа“. Тогава предложих да се съберем на стадиона на 23 декември и да изпеем няколко коледни песни”, разказва авторът на идеята Торстен Айзенбайзер.

В полулегалното мероприятие (стадионът официално е затворен по това време), информацията за което се предава от уста на уста, се включват 89 души.

Идеята им допада и три години по-късно всичко става официално. Сега стадионът се пълни до краен предел, идват хора от всички краища на Германия и дори от чужбина. Веднъж на трибуните дори бил открит загубен портфейл с членска карта на Херта – другият, доста по-успешен отбор от Берлин.

Мероприятието продължава 90 минути – колкото футболен мач. Коледните песни се редуват с фенски скандирания. На входа всеки получава свещ и тефтерче с текстове. И огромна чаша греяно вино, разбира се.

Унион е от Кьопеник – югоизточно предградие на Берлин, където от началото на 20-ти век живее предимно работническата класа. Днес там ще срещнете съвсем обикновени хора и ще е напълно невъзможно да си поръчате бургер от соя или орехово лате – както например в модерните хипстърски райони на Източен Берлин. Оттук и прозвището на тима - Eisern Union, или „Железния Унион“. Клубният предшественик – Олимпия 06, играе със сини фланелки, сходни с работното облекло на местния металургичен завод.

След Втората световна война Кьопеник се оказва зад Желязната завеса. Скоро след прераждането си през 1966 г. Унион се превръща в символ за недоволните от режима в ГДР.

Още повече, че другият източно-берлински клуб – Динамо, е под шапката на всесилните спецслужби на Щази. На трибуните на „Старото лесничейство“ се събират не просто фенове, а недоволни хора. Когато Унион получава право да изпълни фаул пред наказателното поле, а съперникът строи „стена“, зрителите скандират „Die Mauer muss weg” (“Стената трябва да падне”).

“Когато биехме Динамо, имахме чувството, че сме разрушили проклетата стена. Веднъж ги победихме напук на всичко – несправедлива дузпа, огромно добавено време – и загубата коства шампионската титла на Динамо. Това бе равносилно на престъпление срещу държавата. Ние победихме системата”, спомня си 52-годишният Фелкер.

Младите фенове на Унион не се вълнуват толкова от политика, но са все така чувствителни към социалните неправди.

Щом концернът „Ред Бул“ купи Лайпциг и започна да излива милиони в клуба, берлинските запалянковци се присъединиха към фенските акции срещу новобогаташите из цяла Германия. А когато все още втородивизионният тогава Лайпциг трябваше да гостува на „Ан дер Алтен Фьорстерей“, на трибуните бе пълно с плакати като: „Футболната култура на Лайпциг е мъртва“, а на входа зрителите получаваха траурни ленти. През първите десет минути на двубоя феновете на Унион пазиха гробна тишина.

През 2009 г. берлинският клуб дори прекрати отношения с един от спонсорите си, след като се оказа, че водещ мениджър на компанията е бил активен сътрудник на Щази в продължение на 10 години. Когато обаче малко по-късно се разбра, че самият президент на Унион – Дирк Цинглер, е бил агент на тайните служби (макар и само за 3 години), феновете му простиха и го оставиха на поста. Прецениха, че заслугите му към клуба са по-големи от петното в биографията.

В действителност Унион не се къпе в пари и води изключително скромна трансферна политика.

Преди началото на последния сезон берлинчани не дадоха нито цент за нови играчи, задоволявайки се само с привличането на свободни агенти и футболисти под наем. През зимата си позволиха да платят единствено 900 хиляди евро за бранителя Николай Рап. Най-скъпата покупка в историята на клуба пък е Себастиан Полтер, за когото през 2017 г. Куинс Парк Рейнджърс получи 1,6 милиона евро.

Мечтите обаче могат да се сбъдват и без пари. Феновете на Унион вече чакат с нетърпение двете градски дербита с Херта в елита, а дори тимът бързо да се върне във Втора Бундеслига, те изобщо няма да се сърдят.

Защото Унион не е просто клуб. За тях е начин на живот.

Новините

Най-четените