Въпреки че Жозе Моуриньо и неговият Порто заслужено получиха признание за начина, по който контролираха финала на Шампионската лига през 2004-та, мачът бе свършил дълго преди гола на Карлос Алберто, с който "драконите" се оттеглиха с аванс след първото полувреме.
Людовик Жули умело дърпаше конците за Монако в предишните кръгове на турнира, но бе принуден да напусне терена контузен още в 20-ата минута след сблъсък с вратаря на Порто Витор Баия.
Капитанът на "монегаските" бе вкарал 18 гола в сезона 2003/04, оформяйки най-добрата си сметка за клуба, като пред него бе единствено Фернандо Мориентес, а с попаденията на двамата тимът на Дидие Дешан бе объркал не една и две сметки, за да стигне до финала в Гелзенкирхен.
Интересното е, че Жули никога не е бил от онези агресивни типове консуматори в предни позици и това обяснява някои по-нискорезултатни сезони в кариерата му. Както и илюстрира на каква забележителна кампания се радваше тогава.
За съжаление за Монако тези 20 минути на стадиона на Шалке бяха последните за Людовик за тима от Княжеството, преди да замине за Барселона.
Един играч, който винаги се е откроявал със своята безкористност и абсурдно трудолюбие, получи удар от съдбата точно в мача, в който всеотдайни мъже като него очакват цял живот.
Може би това бе прищявката на футболните богове и начина да му покажат, че не влиза в калъпа на топ звездите, каквито сме свикнали да ги виждаме.
С по-състареното от фигурата си лице Людовик повече приличаше на чиновник, който излиза от лъскав 4×4 автомобил на плаж в Южна Франция, отколкото на спортист.
Но истината е, че беше футболен магьосник.
Спомнете си онзи гол, който вкара за Монако срещу Ланс през 2003 г. и изключително наподобяваше попадението на Юри Джоркаеф за Интер шест години по-рано. Подобни изригвания на Жули на терена показваха, че е сред онези малцина най-добри сред най-добрите, за които творенето на красота във футбола е по-лесно от това да си завържат обувките. А Людовик радваше с гения си, без да има претенции, че е сред най-добрите. Без да търси внимание и признание.
Но светлината на прожекторите все го намираше и дойде моментът, в който това му се хареса.
Както бе срещу Реал Мадрид през сезон 2003/04, когато чукна с пета кълбото след удар на Уго Ибара и не остави шанс на Икер Касияс. Съблече фланелката си и отпразнува гола бурно.
Нямаше как светът да не говори за него преди 15 години по време на подвига на Монако в Шампионската лига. Нямаше начин да не предизвика интереса на някои от най-големите клубове на континента.
В крайна сметка се озова в Барселона, но така и не успя да надгради незабравимата си форма от пролетта на 2004 година в Монако.
Контузията, която го извади от битката в Гелзенкирхен, му попречи да играе и на Евро 2004. Никой не може да го твърди с абсолютна сигурност, но със здрав Людовик Жули, Франция вероятно би избегнала поражението от Гърция на четвъртфиналите.
След това успя да впечатли в първия си сезон в Барса, но неговото развитие в Ла Лига донякъде беше възпрепятствано от появата на един млад талант от Ла Масия. Името му е Лионел Меси.
Жули започна като титуляр финала на Шампионската лига през 2006-а във втория си сезон на "Камп Ноу", но след това записа само 15 срещи в стартовия състав през кампания 2006/07 и през лятото реши да напусне.
Не че в Каталуня не успя да остави отпечатъка си, но от него се очакваше повече. Все пак в спомените остават голът му срещу Милан на "Сан Сиро" през 2006-а, който отказа "росонерите" от възможността да играят втори пореден финал в Шампионската лига. Роналдиньо достави перфектна топка на Людовик, който с кинжален удар с левачката препарира Дида.
Ако сблъсъкът на Жули с Баия през 2004-та беше първият път, в който остана на ръка разстояние от славата, друг такъв момент дойде две години по-късно.
Французинът си мислеше, че е дал предина на Барса на финала на Шампионската лига срещу Арсенал, но се обърна и видя, че съдията Тере Хауге е спрял играта, за да отсъди свободен удар за каталунците и да изгони вратаря Йенс Леман.
Ако Хауге бе махнал с ръка играта да продължи, вероятно щяхме да помним една европейска титла на Барса с главен герой Жули, а не Хенрик Ларсон, но съдбата отново сложи своя пръст.
Но не си мислете, че щом ние разсъждаваме така, същите мисли обсебват и Людовик. Около него винаги е витаело чувството, че той няма нужда да бъде герой, а важното е отборът да побеждава.
В края на краищата става дума за човек, който продължи да играе до 40-годишна възраст, дори когато това означаваше да се върне в Шаселе, където е израснал, за да носи екипа на скромния Монт д'Ор Азерг.
Не сте го чували ли? Простено ви е. Но е важно да знаете, че играе домакинските си мачове на стадион с името "Стад Людовик Жули". За Малкия принц на футбола винаги са били достатъчни и малките жестове!
