Съвсем скоро ще се навършат 40 години от една от най-страшните катастрофи, сполитали футбола. На 11 август 1979 г. целият отбор на участника във Висшата лига на СССР Пахтакор (Ташкент) загива в небето над Днепродзерджинск в сблъсък между два самолета. Истината за гибелта на 178 души остава под гриф „Строго секретно" в следващите три десетилетия, упорито крита от властите в Кремъл.
Същата сутрин 14 футболисти, техният помощник-треньор, лекарят и администраторът пристигат на летището в Ташкент. Полетът на самолета ТУ-154 е за Минск, където представителите на Узбекистан имат важен мач с местния Динамо. Всички са облечени леко, освен нападателя Владимир Фьодоров. На въпроса защо е понесъл есенно яке, той отговаря: „Жената ми го даде, каза че в Минск е хладно..."
Самолетът на авиокомпанията „Аерофлот" излита в 11.30 часа. Двайсетина минути по-рано от летището в Челябинск тръгва друг полет - ТУ-134, който е за молдовската столица Кишинеу.
В диспечерския център в Харков дежури смяната на Сергей Сергеев. Заедно с него диспечери са Владимир Сумски и Николай Жуковски, последният със стаж от само два месеца. Тъй като трябва да следят десетки полети в същия момент, точно тези от Ташкент и Челябинск ги поверяват на въпросния новобранец. И то при положение, че двата лайнера по разписание трябва да минат през една и съща точка на 8400 метра височина, с разлика от три минути. Но всъщност става въпрос за по-малко от 60 секунди.
Младият диспечер подава сигнал, че единият от двата самолета се издига по-бързо, и трябва да изчака. От ефира се чува „Прието", и Жуковски решава, че всичко е наред. Само че го казват от борда на трети самолет ИЛ-62, който по грешка се оказва включен на същата честота...
За самия сблъсък има две версии. Според едната лайнерите са се ударили челно. Другата гласи, че самолетът от Челябинск се е врязал с крилото си в задната част на полета от Ташкент. При тази втора версия се предполага, че пилотите са можели да видят другия самолет. Но вече не е имало никакви шансове да се отклонят и да избегнат катастрофата.
Долу, на земята, в село Куриловка върви сватба, народът яде и пие за здравето на младоженците. Изведнъж сватбарите виждат, че от небето с тътен се посипват отломките от двата самолета. Един от гостите получава инфаркт, когато близо до него пада част от човешко тяло.
Както впоследствие ще стане ясно в хода на съдебния процес, на мястото, където падат остатъците от двата самолета, само за броени минути се появяват местни мародери. Започват да крадат каквото намерят - лични вещи, както и чаркове от разбитите машини.
Подобно на случая с аварията в Чернобил, и тук властите се опитват да потулят истината.
„Чак на другия ден при нас в общежитието дойде представител на държавния комитет по спорта. Съобщи ни, че се е случила неприятност: по време на обяда целият отбор уж се натровил от храната и е приет в болница", разказва Ана, вдовица на загиналия футболист Владимир Макаров. Но не след дълго тя и останалите роднини на играчите научават кошмарната истина.
Катастрофата става в 13:35 часа. По-късно същия ден в Москва на стадион „Ленин" се играе футболният финал за Купата на СССР. 60 000 зрители пристигат да гледат двубоя между московския „Динамо" и този от грузинската столица Тбилиси. Към края на редовното време по трибуните се разнася слухът, че целият отбор на Пахтакор е загинал. Нещо повече - според мълвата катастрофата станала, тъй като трябвало да се разчисти небето за друг самолет, в който пътувал държавният глава Леонид Брежнев.
Оказва се, че неколцина души са извадили жив късмет, тъй като изпускат самолета в последния момент: един си забравил ключовете, на друг колата му се развалила на път за летището, трети получил нареждане да се яви на работа, тъй като му отменят командировката.
Но в случая с Пахтакор е точно обратното. На борда се качват футболисти, които не са били планирани да играят. Най-младият от загиналите - 18-годишният Сирожидин Базаров, трябвало да лети с друг полет, в който пътува дублиращият отбор. Но младежът закъснява, и затова го взимат с първия състав. Друг от играчите - Михаил Ан, не трябвало въобще да лети, тъй като бил контузен. Отива само да изпрати момчетата. Но в крайна сметка го вземат, за да дава кураж на останалите в съблекалнята.
В самолета Ан заема мястото на друг играч Анатолий Могилни, който пък за свое голямо щастие не пресметнал добре времето за пътуване до летището и закъснял.
Масажистът Анатолий Дворников също избягва гибелта. Предната вечер той има рожден ден. Тъй като живее недалеч от летището, двамата със спортния журналист Олег Якубов решават да пият цяла нощ, а сутринта да отидат заедно за полета. Само че след няколко шишета водка се успиват и изпускат самолета.
Старши-треньорът Олег Базилевич, който десетина години по-късно ще поеме и българския тим „Славия", също оцелява. По семейни причини той отлита за Минск по-рано от отбора.
Загиналите футболисти са погребани в запечатани ковчези на 17 август. Съветските медии няколко дни въобще не съобщават за трагедията. Седмица по-късно излиза кратко съобщение в един от спортните вестници, че отборът на Пахтакор е загинал. В официоза на комунистическата партия на Узбекистан „Правда Востока" отпечатват некролог. Толкова.
Все пак на погребалната процесия присъства цялото партийно ръководство на съветската република. Траурната церемония почва от летището в Ташкент, а след това преминава през улиците на града. Стотици хиляди жители на двумилионния град излизат, за да изпратят любимците си. Погребват ги в Боткинското гробище.
Спортните власти в СССР още в първите дни след гибелта на футболистите започват да събират нов отбор, за да продължи участието на Пахтакор в шампионата. Тъй като в Узбекистан няма играчи от нужното ниво за елитната дивизия, те се обръщат към всички съветски отбори за помощ. Играчи от московските ЦСКА, „Спартак" и „Торпедо", както и от „Черноморец" (Одеса) сформират новия състав. На 23 август Пахтакор играе първия си мач срещу Арарат в Ереван, по-малко от две седмици след трагедията. В тягостна атмосфера арменските домакини печелят с 3:1.
Следствието за катастрофата продължава девет месеца. На подсъдимата скамейка изправят само помощник-диспечерите Сумски и Жуковски. Защо началникът на смяната Сергеев не е обвинен, това не е ясно и до днес. Осъждат ги на 15 години затвор. Сумски излиза след шест за добро поведение. Николай Жуковски не дочаква края на присъдата си, тъй като се самоубива зад решетките.
