Стив Дарби никога не е бил професионалист, но е играл футбол. Бивш вратар е на младежките отбори на Ливърпул и Транмиър Роувърс.
През 70-те години на миналия век напуска родината и заживява в Австралия, а през 1979-а завършва треньорска школа. Прибавя тапията към дипломи от университетите в Лийдс и Канбера.
Не е зле, нали?
Но все пак академичните му постижения остават на заден план и мечтата на Дарби е да работи като треньор. Не точно в Азия, но натам го отвява вятърът.
А колко истории има за разказване 63-годишният англичанин...
В Бахрейн бягал от сълзотворен газ, в Тайланд отборът му играл пред 20 хиляди мълчаливи като мумии монаси, а във Фиджи футболистите му се наливали с алкохол по време на мач. На всеки мач!
"В Малайзия местните шамани слагаха кофи с пилешка кръв зад вратата на отбора", с нескрито въодушевление отбелязва наставникът, който е доста по-различен от традиционните английски треньори.
Учил е арабски, виетнамски, малайски и френски. И в продължение на много години пътува из новия си дом Азия в търсене на интересна работа и нови приключения.
Завършил учителски профил по физическо възпитание в Университета в Лийдс и се готвел да си намери работа в някой от английските колежи, но не било писано да стане така.
Докато следва, се запознава с преподавателя Мерб Бек и той променя живота му завинаги.
Една вечер Марк му звъннал с необикновено предложение - да започне работа в Бахрейн. По-точно - да поеме националния отбор на страната.
"Обещаха ми да ми платят четири пъти повече, отколкото в колежа", спомня си Дарби, който не се замислил много-много дали да приеме.
Но не било толкова просто, колкото си го представял. Най-малкото, защото не знаел и думичка на арабски. Наложило се отново да седне да учи и постепенно усвоил езика, за да може да върши работата си.
В началото на 90-те се завърнал в Австралия и заел поста технически директор в местната федерация, а през 1995-а застанал начело на полупрофесионалнияя Сидни Олимпик.
След това се мести на остров Тасмания и прекарва там невероятните 18 години.
Първо става ръководител на треньорската школа на острова, а после и инструктор на ФИФА за зона Океания. "Това е страхотна страна, в която работих с добри играчи като Нед Зелич, Брет Емертън и Марк Шварцер", спомня си Дарби.
Непреодолимото му желание да пътува го отвежда и в Малайзия. "Прекарах там седем години в три различни клуба. Имат доста интересна футболна култура, която включва огромен брой уговорени мачове", разказва Стив.
"Научих езика доста бързо - гледах малайски филми със субтитри. Но това, с което не можах да се преборя, беше манталитетът на местните.
Спомням си как ми се обаждаше някой и ми казваше, че няма да дойде на тренировка или даже за официален мач. Защо ли? Майка му го накарала да отиде до магазина с нея и не можел да й откаже. И това веднъж ми го каза национал на страната", забавлява се Стив Дарби.
Въпреки странностите на неговите подчинени, му харесвало, но политическата ситуация в Малайзия принудила треньора от Ливърпул да напусне страната.
Несполучилият колежански учител по физическо обаче е като магнит за екзотични предложения и последвалото е не по-малко любопитно - от Виетнам - да поеме женския национален отбор на страната. "Бяха тим от страхотни професионалистки, но проблемът беше, че нито едно от момичетата не говореше английски. Пратиха ми трима преводачи, които не знам какви преводачи бяха, но също не разбираха и дума. За щастие, дойде четвърти, с който комуникацията ни се получи и отборът започна да побеждава".
Нататък следва кратко завръщане в Англия, пътуване до Сингапур, работа с Брайън Робсън в Тайланд, период в индийския Мумбай, където тренира Никола Анелка, и година начело на националния отбор на Лаос.
"Събуждах се сутрин и знаех, че правя това, което обичам. Видях бедността и богатството на различни държави, срещнах царе, султани, президенти и министър-председатели.
Все неща, за които не съм и мечтал по време на детството ми на "Анфийлд". Бих посъветвал хората да се възползват от възможностите, които им се откриват, защото никой не знае какво може да произлезе от тях", обобщава Дарби.
И продължава да споделя опита си от азиатския континент.
"Опитът да се наложи някаква нормална за нас, европейците, диета на азиатците е напълно безполезно занимание. Те никога няма да се променят. Винаги има някоя жена около тях - майка, съпруга, сестра, която ги тъпче с месо. А самите играчи при първа възможност си взимат нещо да ядат на улицата.
В Малайзия алкохолът не беше проблем сред футболистите, но в другите страни обичат да си попийват.
Що се касае до пушенето - в Малайзия нямаше нито един, който да не пуши", твърди треньорът и преминава на друга доста интересна тема - уреждането на мачове.
"В Лаос трябва постоянно да си нащрек за уговорки. Опитвахме се да разберем кои са ни "пробитите" играчи и ги вадехме от групата. Но понякога те бяха по-хитри от нас и знаеха как да ни заблудят, че не са се продали. Във времето до началото на самия мач, слуховете за неговия изход постоянно променят коефициентите."
"Черното тото", знае се, не е голям грях в Азия, но лошото време можело да прати треньор в затвора.
"В Сингапур имаше толкова гръмотевици и светкавици, че често трябваше да напускаме терена по най-бързия начин, за да не стане някой сакатлък. Ако някой играч бъде ударен от мълния и вземе че умре, тогава треньорът влиза зад решетките."
Накрая Дарби разказва и за работата с журналистите.
"В Азия трябва да знаете как да се държите с пресата. В Тайланд, например, пресконференциите са с по 200 журналисти. Повечето от тях са "на хранилка" и ако клубът не им плаща, започват да пишат глупости. А в Лаос... В Лаос изобщо нямаше преса, а съответно - и пресконференции."
