Несподелено самовлюбен присмехулник. Търсач на нелепости. Ако някой ден направят филм за живота му, иска да бъде изигран от Дензъл Уошингтън. Що е то?
ТO (но не по Стивън Кинг) е Драгомир Симеонов. Той може да се приема под различни форми - да се слуша, гледа или чете. Или пък трите.
Драго има CV, което е способно да накара много българи със съмнителен кариерен успех и мощни претенции да зеленеят от завист като млад фикус в апартамента на баба ви, но както казва Екзюпери, същественото е невидимо за очите.
Затова ние избрахме най-предпочитаната форма за консумация на това явление в българската журналистика и интервюирахме Драго лице в лице, за да разберем поне мъничко от това какво се крие зад клишето „умен и красив", което той вероятно мрази да въплъщава, но уви...
Поводът да се видим с Драго е легендарната бира Stella Artois, която тази година отдава почит на своя създател - Себастиан Артоа, със завета „Be legacy". Себастиан е бил от онези хора, които са следвали мечтите си и имат собствена звезда на алеята на славата, но не тази в Холивуд , а другата, в умовете на хората.
В тази връзка задаваме на хората, които са ни интересни, един въпрос: "С какво искаш да бъдеш запомнен?". Покрай него зададохме на Драго още 11. Всъщност, още 15, но четири от тях ще си останат за нас.
Първият сайт, който отваряш сутрин е...
Facebook. Искам да видя кой се е събудил по-рано от мен, какво е измислил и колко лайка е събрал. И да му се възхитя за ранното ставане, на което не съм фен, макар че откакто дребният ходи на училище, ми се налага да го практикувам. Първо гледам резонанса от новините във Facebook, а чак след това проверявам самите новини.
Любимата ти радиореклама е...
Моя. Измислих и записах една радиореклама преди 9 години и все още я въртят. Времето показва, че явно не съм се изложил твърде много с нея. В радио ефира има много щурави реклами, но любимата ми си е моята. ("Майсторе, много евтин излезе тоя ремонт, да не си ми сложил шапка в комина?" "Каква шапка бееее"...)
Кой е най-краткият мръсен виц, който знаеш...
Мандатът на това служебно правителство. Много е некултурен, знам...
Последната ти малка победа беше...
Нямам малки победи. Изживявам всяка такава като велик момент и я празнувам като нещо голямо. Дори да се опитам да направя баница и тя да се получи, това е велика победа над всички сили, които твърдят че не мога да го направя. Обикновено аз съм двигателят на тези сили. Никой не може да ме бие по критика, което пък ме прави неуязвим към чуждото критикуване. Дори когато е очевидно, че хората харесват нещо, което правя, знам, че имат задни планове или просто не го разбират.
Не те видяхме в депутатските листи, защото...
Хайде кажи ми, де. Много ме е яд, че не ми предложиха, за да мога красиво да им откажа. Никой не ме покани да се включа в депутатска листа, което значи, че ме имат или за твърде умен или за твърде глупав. И двете са великолепен комплимент.
Сериозно: народният представител трябва да умее добре да си представя, че е част от народа. А аз съм прекалено нарцистичен, прекалено несподелено самовлюбен, за да мога да се възприема като народен човек. Освен това, нашите политици хем желаят да бъдат уникални, хем да поведат други хора, които да бъдат като тях, а това няма как да се случи - или си уникален, или си посредствен. А аз няма как да бъда част от нещо такова, тъй като всеки път, когато се замеся с други хора, искам да се върна към собствената си уникалност и се отцепвам.
И все пак, ако ме вкарат в парламента, смятам да изнасям най-запомнящите се, абсурдни глупави речи в историята на този парламент. Ще се опитвам да разсмивам залата.
Най-добрата новина, която прочете през последните 24 часа е...
Че времето се затопля. Новината за времето, с всичките й условности, стана тази част от новинарската емисия, която хората приемат най-безрезервно. Преди не вярвахме на метеоролозите, докато днес не вярваме на нищо друго. Освен това, ми се иска всички новини да се представят по телевизията от метеороложките: така или иначе не ги слушам, те поне са красиви.
Кога разбра, че ще е журналистика?
Гледахме го на видеозон и не си личеше, че ще е журналистика. Изглеждаше какво ли не друго, а се появи журналистика. Макар че журналистика ли е, не е ли... Аз съм дърдорко, което е добре за тази професия, усилено работя да не съм празен дърдорко, защото те са много досадни.
Иначе стана случайно. Живея срещу сградата на Дарик радио и като дойде време да си търся работа, една съседка ми каза: „Те май търсят от другата страна тука, в радиото". Реших, че ако не ме приемат, ще стане добра история. Ако ме приемат пък, ще стане още по-добра история. И отидох...
Как се промениха медиите оттогава, по-специално след навлизането на социалните мрежи в живота ни?
Откакто има социални мрежи всеки с профил във Facebook и двама приятели е под някаква форма журналист. В момента, в който човекът Х сподели свое наблюдение за света в личния си профил, той се превръща в репортер на света и придобива такова усещане. А това е вредно за журналистиката, защото ние трябва да знаем границите си и да бъдем малко по-внимателни и деликатни отвъд тях.
Смятам, че прекалено буквално приехме понятието „четвъртата власт". Журналистиката трябва да е властта на иронията, на критиката, на оценката. Да намира проблеми и в много по-малка степен да ги решава.
Социалните мрежи са по-скоро нещо добро, но е важно да умеем да ги ползваме правилно, а те не идват с упътване за употреба. Затова твърде често им се предоверяваме или пък сме прекалено критични и стигаме до момента „Не съм го гледал, но не ми хареса".
Накъде си тръгнал сега?
В момента се занимавам с телевизионния проект „Дом за всеки", на който съм водещ. Зрителите приемат предаването за едно, но аз виждам в него друго, търся други смисли. Опитвам се да правя остроумни, забавни, смешни неща, които да противостоят на многото блудкави глупости, които консумираме в последно време. Освен това, искам да покажа на хората, че кризата на средната възраст може да бъде превърната в stand-up комедия.
Да, ти се занимаваш и със stand-up комедия. Освен всичко останало. Каква роля имат комедията и хуморът в живота ни?
Stand-up комедията е нещо като право хоро, по този начин я танцуваме. Това, което аз се опитвам да правя, е сардонична комедия. Сардоничният смях е смехът от екшън филмите, когато лошият крещи „ХА-ХА-ХА" пред лицето на опасностите. Това е онзи особен премортален смях, с който се смеем точно преди да умрем. Искам да правя смешки с неща, с които не е удобно и коректно човек да се шегува. Да се излагам, да излагам другия и в същото време да надмогна себе си в някакъв смисъл, да бъда канал на неща, които съм хванал. И разбира се, да практикувам усилено самоиронията - това си е вид бойно изкуство. Започнеш ли да се взимаш насериозно и да си правиш майтап само с другите, ставаш жалък и нелеп. Истински самоироничните присмехулници наричат себе си присмехуйници. Аз съм такъв.
Какво е посланието ти към по-младите?
Пичове, няма твърде дълго да сте по-млади.
С какво искаш да те запомнят?
С това, че съм един от лесните за забравяне хора.
