Докато се чудя как да подхвана темата, с която искам да ви занимая днес, долу на улицата нещо трака. Поглеждам - клошар тараши кофата за боклук. Не ви ли се струва, че напоследък клошарите сякаш станаха повече? Преди бяха предимно пропаднали хорица, сега виждам и почти добре облечени. Ако сме наблъскани един до друг в градския транспорт например няма да познаем, че поминъкът им е в кофите за боклук.
Как да си обясним това? С масовото обедняване на нацията ли? Или с масовото ни забогатяване, което е позволило изхвърлянето на все повече потребни неща в кофите и съответно оставя повече за градските лешояди? Или може би с това, че моралните задръжки паднаха и общественото презрение вече не е сериозна, възпираща санкция?
Така и икономическата информация: в рамките само на изминалата седмица една част от гражданите вероятно е била убедена, че постепенно, но неотклонно излизаме от кризата и икономиката се възстановява. Други пък са бетонирали усещането си, че България в икономически план пропада. Трети са преценили, че това, което става с нашата т.нар. икономика е неизбежно следствие от онова, което става с нас българите като държавна институция и народ.
Ето какво имам предвид. Бяха публикувани данните за брутния вътрешен продукт на страната през третото тримесечие. Отчетохме прираст от 0.7% на тримесечна база и 0.5% на годишна база. Банките побързаха да напишат в икономическите си обзори: „Рецесията свърши". Правителство и банки в случая имат общи интереси - да накарат хората да повярват, че нещата се развиват добре. Ако вярват, ще купуват - за първите приходи от ДДС в хазната, за вторите изтеглени кредити.
Брутният вътрешен продукт, обаче, е една доста сложна - и спорна концепция. Разбира се, ако сте завършили с отличен някой български икономически университет, има голяма вероятност да не сте чули нищо за противоречията на БВП. Но ако имате интерес към икономиката, със сигурност ще знаете, че е все по-спорно доколко икономическите постижения на една страна или регион могат да се мерят само със съвкупната стойност на стоките и услугите, произведени там в рамките на година.
Така или иначе, според метода „разходи за крайно използване" БВП се състои най-общо от потребление, инвестиции и външнотърговско салдо. Потреблението на домакинствата, основен компонент на националната икономика, у нас за последната година е спаднало с 7%. Нещо даже по-важно, инвестициите, или „бруто образуване на основен капитал", на годишна база са намалели с 5%. Тоест домакинствата и фирмите бойкотират идеята за край на рецесията. Ръстът на правителственото потребление с 2.5% не променя особено нещата.
Прекрасните данни за ръст на БВП идват не от друго, а от увеличения износ. За първите 10 месеца на годината износът ни се е увеличил на годишна база с 47%, според отчетите на Националната статистическа служба. Но вестник „Труд" твърди, позовавайки се на източници в Агенцията по приходите, че износът е толкова феноменален не заради съживяване на икономиката, а заради масово източване на ДДС.
„Схемата е елементарна - тировете излизат в съседни държави, влизат обратно, а митничарите си затварят очите", обяснява ежедневникът. Тази практика е известна отдавна, тук искам да обърна внимание и на нещо друго, на една по-рядко цитирана цифра. 63% от „българския" износ се осъществява от чуждестранни предприятия, действащи на територията на нашата страна, по данни на агенцията за инвестиции.
Тоест, две трети от износа се осъществява от предприятия, които не са български. От дейността им в страната остават работните заплати и осигуровките за служителите, както и данък печалба от 10%, за запазването на който нашите телевизионни икономисти са готови да излязат на барикадите. Със сигурност под 10% е отчислението за хазната, тъй като в счетоводните сметки се включват амортизации и т.н., както и се ползват разнообразни привилегии в административното обслужване за инвеститор „клас А".
Факт е, че чуждестранни предприятия осигуряват 14.4% от работните места и 27.5% от фонда работна заплата, тоест те отчитат почти двойно по-високи възнаграждения за българските работници. Не омаловажавам положителния ефект от някои чуждестранни инвестиции, но чуждестранните компании нямат интерес да вдигат нивото на България, а да максимализират печалбата от инвестицията си в чужбина. От подобен износ, освен ниските данъци и ниски в европейски план заплати, за страната ни не остава много.
Казват: много е важно България да запази конкурентните си предимства пред външните инвеститори. Разбирайте - работните заплати трябва да останат ниски. Така и става. Средната заплата в България е 320 евро за месец. За сравнение, в Сърбия средната месечна заплата е 454 евро, в Румъния 460 евро, в Унгария 720 евро. Най-странно е, когато български политици посочват това като положителен за икономиката ни факт.
Въртим се в омагьосан кръг: заплатите остават ниски (6% увеличение от началото на годината е регистрирано от статистиците, но на фона на инфлация и ръст на безработицата, т.е. с изстискване на повече труд от хората, които имат късмета да работят) - и консумацията спада. С оглед престижа на правителството обаче трябва да се отчита прираст на БВП. Това се постига с ръст в износа, който компенсира немощта на българския купувач. За да има такъв ръст обаче, заплатите трябва да се поддържат ниски. Държавата бедна, хората бедни, политиците недни ...
За да може да се поддържа тази ситуация достатъчно продължително време, е нужна идеология, оправдаваща я. Основите на пазарната макроикономика - изработването на конкурентна национална стратегия и адаптивното й следване - се оказват неудобни за избрания модел „евтина България". На помощ бързо се притичват институции и хора, заемащи крайни и войнстващи позиции за държавна ненамеса - статуквото е твърде удобно за чуждестранните им благодетели, за да се откажат от него.
Държавната ненамеса е нещо добро и правилно - аз също го признавам. За да има обаче държавна ненамеса, първо държавата трябва да стане силна. Държавата трябва да бъде достатъчно силен идеен и морален субект, за да може първо да въведе ред и да зададе посока, а след това да вдигне ръцете си от обществените дейности и да се оттегли, оставяйки ги да работят, както е според прочутата френска поговорка.
Никак не е случайно, че в ново изследване на Economist Intelligence Unit, разделящо света на силни и на слаби държави, силните държави на практика се оказват тези с добри икономически постижения в последните десетилетия (САЩ, Канада, Австралия, Китай, Западна Европа), а слабите държави, сред тях и България, са в бившия Източен блок и Африка.
Но дотук сякаш само се въртяхме около кофата за боклук, без да погледнем какво има в нея. Миналата седмица над България изгря черна звезда, вещаеща бедност, поквара и упадък на народа ни. Индивидуалното потребление можеше да спадне и три пъти по толкова - но това нямаше да е от такова значение, каквото има констатацията в изследванията на PISA, че повече от половината български момчета на възраст 15 години не могат едновременно да четат и да мислят. Какво високотехнологично производство, каква икономика на бъдещето, какви зелени работни места?
Междувременно, за лош късмет, ОИСР - клубът на богатите 34 страни (там са и Чехия, Унгария, Полша, Словакия и Словения) публикува изследване за здравето и продължителността на живота на хората в членките си и в някои партньорски държави, сред тях и България. Живеем осем години по-малко от французите и сме действително най-болните, истина казва премиерът Борисов.
Знаем на какво дередже сме. Но за година и половина власт за ГЕРБ трябваше не само да се постигне вътрешен консенсус за стратегията за развитие, в частност икономическо - но и културно и демографско - но и да видим първите смели стъпки в изпълнение на стратегията. Не само че няма нищо подобно, но в съзвучие с най-добре известните на народа практики от тоталитарното минало, сме свидетели на масово облъчване на народа, че всичко е добре.
Същевременно в бюджетната яма бяха прехвърлени парите от професионалните пенсионни фондове и резервът на здравната каса - национални капитали, натрупани с толкова пот и късмет. Това по принцип би могло да се обясни с някаква икономическа логика - но и това не се прави, защото не е добро за правителствения имидж. Всичко у нас трябва да изглежда добре.
Добре, добре, добре, ти заспиваш... И е добре, наистина, за статуквото - слаба държава, ниски заплати, малка продължителност на живота, че да вземат хората по-кратко време малките си пенсии. И масирана, безрезервна, всепрощаваща, демонстративна, макар понякога и иронична - чуждестранна подкрепа.
