Сега ще говоря за „Унизената Земя". Така се нарича първата ми отпечатана книга. Предполагам, че заглавието насочва читателя към екологичната тематика и той ще се настрои да понесе поредния (леко досаден) призив за опазване на биологичните видове и екосистемите, за ограничаване на консумацията, за въвеждане на нови стандарти за икономическо поведение.
Да, това е водещата тема в тази книга, посланието ми обаче е по-широко. Това, което аз разбирам под „земя", е неразривното единство между природа и човек, между живот и човек. Човекът е неделима част от Земята. И ако природата деградира, Земята деградира, паралелно с това
деградира и самият човек
Който не си затваря очите добре вижда, че системата човек - природа е в криза, на която начален тласък дадоха хората. Макар Земята да помни пет масови измирания на видове, преди човешката експанзия на планетата нямаше киселинни дъждове, нямаше петролни разливи, нито пък някога горите и видовете са изчезвали с подобна скорост. Днес видовете измират 1000 пъти по-бързо от средното за предходните еони.
И въпреки това, човекът няма вина за екологичната криза. Човекът не руши природата сам по себе си. Стотици хилядолетия наред хора са живели на Земята и в общи линии са били само поредният ефективен стаден хищник в екологичната система. Това, което доведе до днешната екологична деградация, е човешката обществена организация.
Човешката социална структура, движеща се към все по-висока комплексност, първо позволи неимоверно увеличение на броя на хората, второ породи необходимост от нови енергийни източници и след това си ги осигури чрез технологично развитие, трето дирижира, включително и създаде, нови ценностни системи в съответствие с експанзионистичните си стремежи.
Трудно е да се каже кой от изброените три елемента има най-голям принос за природната разруха. В книгата си аз насочих оръжие срещу третия план, гледайки не назад, а в перспектива. Обърканите и взаимно противоречащи си ценности са това, което днес спира екологичното подобрение. Глупаво е да се мисли, че екологичните проблеми идват от алчността на човека: те идват от алчността и недоверието, насърчавани от системата на организация, или другояче казано, от нравствения и политическия ред на нашето общество.
Науката почти доказа, че сме се запътили към екологична катастрофа; хората и няколко политици го осъзнаха. Същината на днешния проблем се състои в това, че разбирането не прераства в действие. Екологична пропаст, екологична дивергенция, екологична дискрепанция - под тези и други термини въпросният ефект е добре известен на изследователите на екологичното съзнание и поведение в Западна Европа.
Между принципно знание и всекидневно поведение в екологично отношение съществува пропаст, едно от обясненията на която става чрез капана на недоверието (т.нар. дилема на затворника), но в сила са и доста други фактори.
Ако кажем, че на хората от XIX и първата половина на XX век основните екологични проблеми на производствената експанзия са неизвестни, ще сгрешим. Това лесно може да се докаже с примери от класическата икономическа литература.
Безспорно обаче екологичният негативен резултат от производството и консумацията стана масово известен факт след 50-те години на миналия век. А днес знаем толкова много и още повече твърдим, че знаем, че за нас в пълна сила е библейската притча: настояват, че знаят и затова имат вина. Ако не бяха казали, че знаят, нямаше да имат вина. Да, днес знаем изключително много за пораженията, които организацията на пазарния капитализъм нанася на природата.
Но как ще реагираме?
Ако стоиш встрани от активен обществен живот и кротко наблюдаваш какво се случва около теб, може би ще поискаш да ти се признае екологичната невинност? За съжаление модерните хора се раждаме с първороден екологичен грях: консумацията ти върви пред теб и мачка наред. Освен това ти имаш ангажименти към обществото, в което живееш, но по същата причина, поради която доскоро безпрепятствено се избиваха китове и изсичаха гори, ти не си информиран за тези свои обществени ангажименти.
Наистина, екологичните активисти сякаш вече убедиха възприемчивата част от населението, че ако не си „еко" в някаква степен, ти не си достатъчно готин. Посланието на книгата ми е, че тази нагласа е толкова вредна, а вероятно и по-вредна от онова състояние, което наричам екологичен нихилизъм.
Призивът за високи екологични стандарти, който се аргументира с технократични, финансови или маркетингови аргументи, е безсилен и вреден в дългосрочен план. Унизена е Земята не толкова от това, че предприемчиви и слабо образовани в екологично отношение хора няколко столетия са печелили обилно на гърба на селяните и колониите.
Унижението е в това, че средството за лечение, пътят за подобрение сега се свежда - защото масово се предлага именно там - до отделянето на парични ресурси.
Или по-ясно казано:
нагласата ни е да си платим, за да запазим статуквото
Ще отделим пари, за да постигнем екологично качество, защото вече само така знаем да решаваме проблемите си. Но парите, сами по себе си, имат отрицателни последици за природата. Ако продължим да генерираме маса пари в градовете, като успоредно с това поддържаме милитаристични машини, за да пазят глобалната им стойност, последиците ще са трайно неравновесие и влошаване на природата, пък макар и непосредствената околна среда на световните финансови центрове да изглежда зелена.
Екологичните поражения се изнасят през граница, обикновено в посока към екватора. Но тропическите зони имат пропорционално значително по-голяма роля за поддържане на екологичното равновесие на Земята, отколкото умерените. Кризата ще се задълбочава.
Ще кажете, какво общо има с това бедната България? Възприехме арогантно-дистанцираната линия на приемливо западно поведение. Но има нещо по-съществено и това е големият природен потенциал на страната ни, който може да се овеществи в по-добър икономически резултат, ако се управлява адекватно.
Избраната икономическа политика за жалост е различна
Дори когато не се сблъскваме с корупция, незнание или нихилизъм, подходът за управление на българската национална икономика е унизителен, това се отнася и за природните ресурси. През 2004 г. един уважаван за знанията си професор заяви: „Политиката на ниските заплати е елемент от макроикономическата политика" - тъй като правела от България привлекателна инвестиционна и туристическа дестинация.
Дори да са елемент от подобна политика, ниските заплати са голямо зло в една отваряща се към света икономика. Съчетани с ръста на кредитирането те създават предпоставки за трайно заробване на населението. Те насърчават изтичането на мозък и са тежък удар за националното самочувствие.
Ниските заплати предполагат посегателства върху природните ресурси, защото човекът не желае да бъде беден. Същевременно в собствениците на експортните предприятия се натрупва огромен по покупателна способност ресурс, който в България бе впрегнат за закупуване на същински феоди, с помощта на услужливите политици, на които изглежда заплатите също бяха ниски. Ето какви са страшните екологични последици от бедността!
През въпросната 2004 г. аз, обещаващ докторант на Варненския икономически университет, нито притежавах знанията да коментирам подобен подход, нито макроикономическата политика ми беше интересна. Впрочем времето вече доказа споменатата стратегия като вредна, а в нереформираните университетски структури така или иначе мисълта не се насърчава.
Но тогава аз бях и нещо като зает - работех върху дисертация. Съставях хитроумна система, която щеше да се нарече „екологичен маркетинг" и вече виждах спокойното си бъдеще зад катедрата. Но не щеш ли един ден влязох в една по-голяма библиотека и там се сблъсках с екологичната пропаст между знание и поведение, между думи и дела, между идеи и ефекти.
И се оказа, че трудът ми е от онази страна на пропастта, където ще ме е срам, ако си и остане. Търсейки мост, положих усилия да направя изследванията и заключенията си реалистични, което в един момент доведе до самоизключване от тамошната академична общност.
Реалистичният ми подход, който през 2005 г. ме водеше по полета и села, по заводи и мини, по канцеларии, офиси, хотели и ресторанти и търсеше нещо, което може да се нарече „екологичен маркетинг", през 2010 г. завърши с едно програмно произведение, в което емпиричните данни са рядкост.
Нито дискутирам цени на квоти за емисии, нито пазара на биопродукти, нито предимствата и недостатъците на екологичните данъци и вятърните електрогенератори. Най-практичното нещо за Земята (която казахме е единство между човек и природа), което реших да направя, е да напиша едно програмно произведение, в което демонстрирам един определен начин на екологично мислене.
Книгата „Унизената Земя" е фундаментална, максимално широка, над-национална, извън-научна, а-темпорална. Едновременно с това с книгата си поставям практически градивни цели, търся подобрение тъкмо в моята страна България, боря се за реформа на моята наука - икономиката, именно днес. Толкова парадоксално се оказва, че стоят нещата с тази книга. Оттук нататък читателят ще преценява доколко в труда ми е присъствало зрънцето бяла магия, което прави възможно - и плодовито - подобно противоречие за традиционния ум.
Ако читателят с моя помощ запомни и осмисли дори само една притча, ще съм повече от успял в целта си.
Не се берат добри плодове от лошо дърво
и не се берат лоши плодове от добро дърво. Колкото и да са хитри на пръв поглед, маркетинговите, финансовите и технократските инструменти не са в състояние да доведат до траен, тоест справедливо разпределен, екологичен резултат. Справедливостта и свободата са също и икономически категории.
Спрямо любовта, творчеството и вярата законите на техниката и на парите се оказват безсилни. Природата се противи на технократа. Опазването на единството човек - природа, борбата за нова Земя, за която говоря - това са задачи, които са по силата на любовта, творчеството и вярата. Затова призивът ми е за опазване на човека.
