Навремето доцентка по славянска филология сподели на лекция, че се шири закостенелият стандарт, като си мислим за балканската култура, да си представяме балканска простотия. Прибави и лична история към мнението си.
Случило се да я поканят на панаира на книгата в Лайпциг, където имало прожекции на сръбски, хърватски и словенски режисьори. Нагледала се на филми и напуснала киното като гръмната.
Автори от различни държави, с различни биографии правели филми по един и същ калъп: за мъката, бедността и турлашкото битие на местния простак.
Героите били хората-цървули, маргинализирани до тотално унижение, потънали в бездна на алкохол и смърт, където деца умират в ръцете на майките си, мизерията се рее във въздуха и справедливост няма, защото мафията е хванала всичко живо за гушата.
Хора, израснали на Балканите, механично приравнявали културата ни до паметника на озлобен, миришещ на лошо и гледащ налудничаво човек. Описвали балканската душа като топла и лепкава, но хитра и опасна.
Добре де, ама има и едни други Балкани.
На музиката, на превъзходната кухня, на природата, на фолклора, на фестивалите. Тук кафето не е само напитка, а начин на живот, и когато седнем на маса и разберем, че някой не пие или пък е веган, започваме да се кръстим, понеже такова поведение е в тежък разрез с банкетната ни култура.
Това защо не се брои?
Оказва се обаче невъзможно да излезе човек, камо ли интелектуалец, който да посочи балканските традиции като признак за култура. Въпреки че музиката, танците и храната са по дефиниция такава. Оттласкват ни от първичните инстинкти и говорят за историята на нашите географски ширини.
Да се чудиш какво толкова срамно има, че чуят ли за скари, кръчми и балканско веселие, даже хората, израснали сред тях, бързат да ги лепнат само на ниските социални прослойки. На най-тъмните кътчетата от балканската действителност, където слънце не огрява.
Ще ви кажа кое е срамното - гнусният предразсъдък за взаимоотношенията ни с Ориента. Наковали са ни купища нездравословни клишета, в които се казва, че привичната балканската култура е просташка.
Защото е била изолирана от Запада заради Желязната завеса и си е имала вземане-даване с Османската империя.
И ние като носители на балканската култура, колкото и да ни влече и да нямаме как да се скрием от нея, трябва да я изкореним от себе си, ако се стремим да живеем с поглед напред.
Виж френската, английската и италианската култура са друго нещо! Нищо че и там хапват сладко-сладко странни деликатеси като охлюви и жаби. И в миналото са гледали недоверчиво на спазването на личната хигиена.
Спомене ли се Франция например, нелицеприятните факти губят тежест и се описва толкова висока култура, че свят да ти се завие. Не казвам, че не я притежават. Имат я, естествено.
Но ако поколения наред продължаваме да се сравняваме и още по-кофти - да гоним нрави, с които нямаме допирни точки, от самочувствието ни няма да остане и прашинка.
Открай време се дразня на тенденциозното снизхождение, но ми е още по-неприятно, че нациите на полуострова безусловно вярват, че могат да са интересни само с мъченичеството и сиромашията си. Че като хора и начин на живот пет пари не струват до висококултурната Западна Европа.
Чърчил казал някога, че Европа свършва там, където започват да ядат шкембе, а чешки скулптор изобразил преди години България като турска тоалетна, а ние все така услужливо обслужваме обидните им коментари.
Вадим най-черното в творчеството си и се чудим в кой ъгъл да се покрием, щом стане дума за балканските нрави. Тъпчем асоциациите за ориенталското в себе си, режем, потискаме, рушим богатата си история, барем станем малко повече европейци.
На това му се казва избиване на комплекси.
Да сте чули англичаните да се държат така с наследството си? Или французите, италианците? Чувството за малоценност май намира почва само на Балканите. Така хубаво се е забило в колективното ни съзнание, че отказваме да видим очевидната истина.
Балканската култура може да е шумна, ярка, месоядна, разклонение на Ориента, но пак е култура.
Крайно време е да се прегърнем с миналото си, защото това е от решаващо за собствения образ и за идентичността ни.
Най-после да приемем себе си без комплекси и страдания. Да открием ценното в Балканите, в Ориента, в Изтока и в себе си, а не механично да отхвърляме всичко с думите: "О, на мама френчето".
