Адът на БДЖ - това са пътниците

Празниците идват, а с тях и голямото пътуване. Колони от автомобили ще създават тапи по изходите на София, предизвиквайки изблици на не дотам ведри и празнични емоции сред шофьори и пътници. Ако предпочитате да избегнете пътуването с кола по магистралата, а автобусите по някаква причина не ви привличат, остава вечната финална и относително уж най-евтина (май вече не съвсем) опция - доброто старо БДЖ.

Стигне ли се дотам, няма как да не си припомни и старото алтернативно значение зад тези три букви - "Боже, доведи ме жив".

Мръсните купета, прашните пердета, произволно отварящите се прозорци и работещото на свои си неведоми принципи парно са само част от това, което очаква невинния пътник пред портите влакови. Надежда всяка тука оставете, преди да намерите своето място (за предпочитане запазено).

Факт е, за последните няколко години нещата започнаха малко по малко да се подобряват в железниците. Вече май само един на десетина влака закъснява тежко (освен ако не стане като в края на ноември, когато имаше замръзнали локомотиви и блокирана сериозна част от системата). А с приемането на новите правила за билети по празниците, вече онази болезнено позната картинка на нагъчкани пътници в коридора между купетата, започва да избледнява (или поне би трябвало).

И все пак никой не си прави илюзията, че качвайки се във влака, не се хвърля в смело и опасно пътешествие от точка А до точка Б, в което единственото (почти) сигурно нещо е, че ще стигнеш.

Истинското препятствие тук обаче не е нито бутаницата, нито закъсненията, нито своеволията на отоплението, което или го няма, или е на "сауна". Най-голямото изпитание за всеки пътуващ са останалите пътници.

Не случайно Сартр го е казал - адът, това са другите. В случая другите може да приеме разнообразни образи с множество различни визии за живота, смъртта и още нещо. Те ще разкъсат фината обвивка на социалния ти балон, пращайки в нея порой от идеи, възгледи и странности.

Оставете настрана разнообразието от тежки багажи, които останалите носят със себе си и с които могат напълно случайно да ви ударят по главата, докато блажено си блеете през прозореца. Оставете дори странните миризми, които се носят от въпросните багажи (или от останалите пътници).

Дори и да имаш късмета да не се натъкнеш на трупащи PR омбудсманки, винаги ще се намери някой по-приказлив човек, който въпреки видимо големите ти слушалки и съсредоточен в книга или в нищото поглед, ще прецени, че на теб всъщност наистина ти се приказва с цел убиване на времето. Понякога такива разговори са изключително приятно нещо и действително карат пътят да се изниже изключително бързо.

В случая обаче не говорим за този тип, а за един специфичен и удивително често срещан типаж, с когото рано или късно човек се сблъсква по влаковете - приказливият дядо (или неговата бета версия - всезнаещият чичка).

Този тип пътници наистина държат да те информират за това, че 11 септември всъщност е дело на ЦРУ, МИ-6 и Мосад. Самият говорещ някога е бил електротехник/заварчик/шлосер/инженер/братовчед на инженер или от сорта и тия неща много добре ги разбира (със сигурност по-добре от теб и твоя скептичен, опитващ да смени темата поглед).

За него СПИН е измислен от фармацевтичните компании с цел печелене на пари, еврейският заговор за световно господство е неоспорим факт, а в собствения му дълъг и богат житейски опит ще се намерят доказателства за всяка  странна и феноменална теория, за която сам той може да се сети.

В такива ситуации важно знание, което може и да ви спести поне известно време в спорене е идеята, че по-младият винаги е по-глупав, по-необразован и въобще това младото поколение (всички преди 35) са нещо по-низше в интелектуално ниво от говорещия. Ако не помниш какво е било по Бай-Тошово просто не ставаш, това си е.

В очите на говорещия в купето това си е аксиома също така необорима, какъвто е и фактът, че 2+2 е равно на 4.

Да се опитваш да оборваш тази идея е като да спориш с радиото. Също както при радиото отново, той не държи ти да участваш в разговора. Може само да подаваш някакви реплики, с които да му напомняш докъде е стигнал с тирадата си.

Ако по някаква причина решиш самоволно да прекратиш разговора обаче, връщайки слушалките на място или просто забивайки обратно поглед в книгата, рискуваш да си навлечеш нова тирада за невъзпитаните млади или дори по-лошо - изгарящо студения му и презрителен поглед, с който той знаещият дарява теб бедната, неука и нагла душа.

Предимството на този втори вариант, въпреки цялостната студенина, поне е, че е по-тих. А така с теб ще си отдъхнат и съседните две купета, които неминуемо също са чули тези преподадени уроци житейска мъдрост.

Истината е, че няма адекватен начин, по който да накараш дядо, избухнал в тирадата си, да спре, преди сам да се е изморил или наборът от заучени реплики и дълго отрепетирани теории да секне. Положителното в случая е, че това става обикновено в рамките на около 20 минути, стига да не поддържаш огъня и да му подаваш още реплики, за които да се закачи.

Разбира се, има остатъчни ефекти, дори след като "моторът спре да върти" и периодично ще промърморва нещо ядосано под носа, но това вече е далеч по-поносима версия.

Много е важно обаче в този момент демонстративно да насочиш вниманието си към нещо тихо и неизискващо приказки, защото дори с изчерпан репертоар дядото е готов да се прикачи обратно към разговора, изпълнявайки на бис поне част от казаното преди малко като репертоар.

И най-важното - в никакъв случай не тръгвай да спориш с такъв човек или да се караш, защото ти може и да виждаш един всезнаещ дядка склонен към буйни тиради, но не знаеш дали околните няма да видят двама такива, просто единият на по-млада възраст.