Ден след Деня на детето в Борисовата градина беше убито...дете. Непълнолетен младеж, отличник в училище, син на родителите си, приятел на приятелите си, ученик на учителите си. За трагичните измерения на случилото се няма какво да се каже - ужасяващо е.
По-ужасяващо обаче е онова, което направиха масово медиите. Чували ли сте за повторна виктимизация на жертвите? Това е нещо като да бъдат наранени втори път, да бъдат убити отново. Това наблюдаваме вече трети ден.
Все още не е ясно кой е убил момчето в Борисовата градина - полицията разследва случая, разпитва свидетели, преглежда видеозаписи. Ясно е обаче кой „уби" втори път.
Часове след новината за убийството онлайн вече можеха да бъдат видени снимки на мъртвото тяло. „Ама нали не му се вижда лицето, какъв е проблемът?", попитаха някои и дано никога не им се наложи да разбират какъв е проблемът.
Повторната виктимизация превръща в жертва не само убитото момче, жертва стават всички, които са го познавали и са облъчени с ужасяващи подробности, графични изображения и обаждания по телефона за покана в сутрешни блокове. Защото според телевизиите явно това е първото, което трябва да направи човек, загубил близък - да поплаче пред камерата.
Tака нашите медии отразяват смъртта - през ужаса и страданието, а не през фактите. Колкото и пъти да се пише за медийното лешоядство, очевидно няма значение. Лешоядът знае своето и кръжи в очакване на следващата трагедия.
Не съм съгласна, че сериозните медии по света са мършояди като българските. Дори постваните коментари по събитията са предимно позитивни. Да погледнем пак на север, към Румъния - 30% негативни новини и това е! Това българското е самоизяждане и агония безкрай.