Прибирам се в България след над година в Дания. На стаж за 4 месеца. Защо? Финанси, разбира се. Знаете - в България животът е евтин. В Скандинавия животът е скъп, а и аз нямам друг източник на финанси, освен себе си, за безплатен стаж в скъпа западноевропейска държава като Дания.
Е, да. Ама в България животът не е просто евтин. Тук животът не струва нищо. След два месеца вече се чувствам уморена, изтощена и депресирана.
Защо ли?
Защото работя на пъпа на София, на 50 метра от президентството. Там всеки ден, излизайки от метрото на Сердика, виждам един и същ слепец, добре облечен и добре изглеждащ като цяло, който пее, просейки милостиня.
На единия изход има баби с цветя от едната страна и китарист или акордеонист от другата. На другия изход - баба продава гевреци. Малко по-нататък, пред Министерството на каквото-и-по-дяволите-да-е (защото всичките са в района), на кръстовището на църквата „Света Неделя", има поне петима просяци.
Веднъж полицай изгони един от тях. Голяма работа. Минал случайно, видя го, понавика го, докато се надигне човекът, и си замина. Добре, че беше оживено, та не нарани стареца! А и старецът май е на отчет пред един циганин (сори, хора, ама такъв си беше. Иначе нищо против мургавите хора нямам)...
В офиса всички "главни" крещят на някого под тях.
Шест етажа над просяците долу. Други височайши на улицата доказват "Притчата за бедния българин", като подминават просещия студент по химия с прескъпите си возила от "водещи немски компании".
А на мен ми казват: "Е, ти що се върна тука?!". Ми... нямам пари, бате, в тая Дания всичко е скъпо...броя си и аз стотинките, докато се чудя как колежките-стажантки имат пари за обяд навън всеки ден... Разбрах как. Като се откажат след няма и месец. Не знам за тях, ама след близо три години мятане на кашони и работа във фризери, в офиса ми е добре.
Скучно е, ама ми е добре.
И то работата е леко скучна, щото е времеемка. И съм седнала удобно с чаша кафе пред бюро. Иначе хич не е скучно с тия крясъци нон-стоп!
После се прибирам у дома, минавайки отново покрай всички просяци, за да ми клекнат на главата лелките от пазара, докато плащам с карта в кварталния магазин (да, там може с карта, сигурно защото пак е в центъра).
Буквално ме допират и двете, докато си крещят една на друга по мегдански. Моля учтиво да се отдалечат, докато въвеждам поверителния пин-код. Те ме даряват с ужасяващ поглед и преминават в крещене през магазина, тъй като едната е достигнала касата, а другата сега влиза. Колко ми дреме ли? Никак. А защо знам тази информация за разговора им?
Е... сами се досещате, че това "знание" беше натрапено през слушалките ми.
Влизам у дома и мечтая за едно от три неща - нелегална и нетолерирана трева, огнестрелно оръжие или оригинален 80-процентов абсент. Тъкмо навреме за вечерните новини. Честити септемврийски празници. И оставете го това пазене - Бог тука няма. Чудо само ще спаси България!
ПП: Обичам родината си, която познавам. Липсват ми Вихрен, Тодорка, Каменица, Тевно езеро, Несебър, Ахтопол, Калиакра, Търново... Нищо няма като тая земя. Кара ме да се усмихвам като идиот във влака и не ми дреме, защото ми липсва. Ама хората... Хората, сами погубени, ще погубят и всичко около себе си... След нас и потоп, така го виждат. А потопът иде.
И те наистина ще погубят всичко ценно. И не аз, а ние, ние ще им позволим да го направят. Безропотно. Защото нищо не е било, дори Слънцето го е нямало преди 9-ти Септември 1944 г. В България е започнало ново летоброене оттогава. Моля се да можем да го спрем.
