Няма проблем, няма да стане, ама какво ти пука

Като ми кажат “Абе няма проблем!” задължително има проблем.

Цаня например майстор у дома. Не знам дали скоро сте ползвали такава услуга, но от горчив опит ви казвам, че домашните майстори са кът. Заради това е реален рискът да попаднеш на чичо, който си е ремонтирал “ей с тия две ръце” къщата на село и след това е решил, че е професионалист и си е отворил фирма за ремонти. Добър или не, чичото има много работа, защото де що имаше читав плочкаджия, строител или електричар, замина на гурбет. Така че пишман майсторите днес не само имат много работа, но са и ВИП.

Та едва се домогвам и аз до един такъв чичо със собствена бригада, когото каня на оглед в дома си с идеята да му предоставя банята и кухнята за ремонт. След три седмици уговорки кога му е удобно и няколко “фалшиви тревоги”, в които някой от семейството си взима отпуска, за да чака височайшото му посещение, чичото майстор най-накрая идва.

С отегчена физиономия поразгледа апартамента, пи едно кафенце, пък рече: “С кухнятата ти ме мързи да се занимавам, ама за банята нямаш проблем!”.

Не съм от тези, които ще приемат нечий мързел за основателна причина да не се свърши една платена работа, ама онемях. Но понеже знам, че ще ми трябва още поне месец, за да уговоря аудиенция с друг подобен майстор, се хванах за онова “нямаш проблем” за банята с надеждата, че докато тече работата, жестокостта му ще се сломи и ще кандиса да смени и плочките в кухнята.

Две седмици по-късно, въпреки трите уговорки за начало на ремонта, такъв не беше започнал. На третата изпрати пъпчив младеж да разбива стария фаянс. Младежът пи едно кафенце, почати си през телефона, поразби за час-два една стеничка и се приготви да си ходи. На въпросителния ми поглед отговори със “следобед се връщам, няма проблем”. И се върна следобед, ама след три дни и трийсет огнени обаждания на телефона на баща му - чичото майстор с ремонтираната “с ей тия две ръце” селска къща. После много пъти пак нямаше проблем и така ремонтът на четирите квадрата баня продължи около два месеца.

Накрая имах вана, монтирана наобратно - там, където трябва да ти е главата, когато легнеш в нея, стърчи батерията с все крановете и чучура. Когато недоумяващо попитах чешещите се по тиловете майстори баща и син какво да го правя това сега, те ми проведоха инструктаж: “Легаш е те така странично, ше завъртиш малко задника на една страна, ше се подпреш на лактите и си готова! Нема никакъв проблем!”.

“Нема никакъв проблем”, ама цялото домочадие сме с болки във врата и гръбнака.  Затова и вече вана не ползваме… До следващия ремонт и неговия “няма проблем”.

Сред любимите ми фрази е и “аз не съм такъв човек”. Чуя ли го, наострям сетивата си в бойна готовност първа степен. Защото знам, че вземе ли някой да ме уверява в почтеността, искреността, правотата, интелигентността или добрината си, имам сериозни основания да се притеснявам точно от тяхната липса.

“Ти мен за какъв ме мислиш?!” е вариация на същата тема, само че поради риторичния въпрос в него има повече драматизъм. За последно ми го зададе един познат, който ми дължи немалка сума пари. След като деликатно го попитах кога и дали изобщо ще ми ги върне (трябваше да го направи преди две години), той ме парира именно с него: “’Ма, чакай сега, ти мен за какъв ме мислиш?!”. От което аз трябваше да се почувствам неудобно, че всъщност откровено го мисля за измамник. Когато пък го попитах какво той би мислил на мое място, затвори темата с “Абе няма проблем, беее, щом си за тия пари, още другата седмица ти ги връщам!”.

Това с “щом си за тия пари…” ще го подмина. Ще се концентрирам само върху това, че от “още другата седмица” минаха пет месеца.

Българският манталитет е изграден от предпазливости. Нормално - с вековна история, в която по-често ни се е налагало да се предпазваме, няма как да изградим американски позитивизъм. При все това обаче има две български фрази, които съпътстват всяко начинание у нас - “няма да стане” и “какво ти пука”.

“Няма да стане” си е българска мантра и тя се мрънка до откат, най-вече когато някой смята да прави нещо различно от познатото. Има обаче нещо много специфично - “няма да стане” не е просто отричане! Всъщност тези думи най-често идват от близки хора, които така искат да предпазят дръзналия от сигурен провал или разочарование. Демек, подрязват му се крилата, ама с най-добри намерения - поне още ще може да ходи!

Пробвайте само да кажете на майка си, баща си или най-добрите си приятели, че смятате да отворите ресторант за двама, книжарница за философски текстове или детско ателие за правене на вазички, примерно, и ще видите как с угрижени физиономии всички те ще се впуснат да ви обясняват как това “няма да стане”. И на всички ваши аргументи „за” ще намерят стройни аргументи „против”. Не защото ви завиждат или ви желаят злото, а тъкмо защото искат да печелите и да сте добре.

Сред най-българските лафове за повдигане на духа е и “К’во ти пука?”. Той се употребява за вдъхване на кураж за най-различни неща, най-често свързани с погазване на правила, норми или закони. Не искаш да си хвърлиш фаса на улицата и се оглеждаш за кошче? Все ще се намери някой, който да ти каже да го метнеш на посоки, щото “к’во ти пука”. Паркирал си колата на инвалидно място? Еми ако не си ти, нали все някой друг ще е, затова “к’во ти пука”. Набутал си детето си в детската градина с фалшиви бележки за доход? Ми “к’во ти пука” - то цялата държава с фалшиви бележки работи, та твоето дете в детската градина точно ще я оправи! То пък и една детска градина, де, ама и за нея “к’во ти пука”!

От всички подобни фрази, които си разменяме, за да се подкрепяме обаче, най-любима ми е “казах ли ти?”. Ако така и така си преминал през “няма проблем”, “няма да стане”, “за какъв ме имаш” и “к’во ти пука”, и все още си останал правещ различни неща човек, няма начин при първото спъване да не изскочи отнякъде едно тежко и кърваво “казах ли ти?”.

То е еманация на чуждото удовлетворение, че в крайна сметка си се издънил. Малка доза щастие от личното ти нещастие. Усещане за правдивост и мъдрост, дошли да ти начукат вироглавата кратуна.

“Казах ли ти?” обикновено се изрича бодро, с вътрешна усмивка и лека, ама много лека доза съчувствие. Целта е да се превиеш примирено. Защото в мига, в който се почувстваш мизерен пред всесилното “казах ли ти?”, отваряш вратата за нови дози “няма да стане”, “к’во ти пука”, “няма проблем” и т.н.

Ама няма проблем - аз не съм такъв човек, че да ви казвам какво да мислите. Още повече, че така или иначе нищо няма да стане, затова и какво ми пука? Само да не кажете, че не съм ви казала!