Публикува се със съгласието на Миролюба Бенатова.
Когато сме избрали да бъдем журналисти, сме знаели, че няма да ни харесват. Това е нормално - да не бъдеш харесван от всички. Даже е препоръчително в нашия случай.
Призвани да бъдем "лоши вестители", посредници между непримирими участници в събития, ние - хората с въпросите към всички по веригата, често сме под прицела на всички, които питаме. Защото за тях "обективно" е само тяхното мнение. Всеки опит за запълване на картината с нюансите и щрихите на истината, се приема на нож от засегнатите.
Това е риск. Реален. Професионален. Изчислен и избран от нас.
Но взривовете и нападенията от всякакъв тип, са удар под кръста. Обикновено службите и свързаните с тях, (от всякакъв тип), са поне мълчаливи наблюдатели в такива събития. По-лошо - не рядко ги организират. В такива нападения само извършителите са класически престъпници.
Кукловодите, поръчителите на болезнените зрелища, са други. Те са тези, които поръчват омерзителни статии по вестниците. Те са тези, които ги пишат, а после ги подават на удобните си "пощенски кутии" по медиите. Тези, които дискредитират с недомлъвки, изговорени от уж авторитетни усти. Тези, които си купуват медии, за да имат арсенал за стрелба. Тези, които дърпат конците и вярват, че всичко може да бъде купено и продадено. На всички нива.
Когато подпалят колата на авторитетен журналист два пъти за една година и гилдията не скочи явно, извън говоренето по студиа, това ще е ясен знак, че войната е спечелена. Че няма съпротивителни сили. Че няма журналисти, които вярват в каузи. Че не е останало нищо не купено, не претопено, не счупено, не стреснато.
Това ли искаме да покажем? Или ще чакаме някой да умре, за да вдигнем закъснели плакати "не на страха!"
Днес е денят. Не утре или друг ден, някога, когато ни е по-удобно!
Защото, ако страхът покълне, няма връщане назад.
И още нещо - тези, чиито проблеми отразяваме, за чиито каузи се борим, да знаят, че нападенията над нас засягат и тях. Защото някой ден няма да има кого да потърсят за помощ. За истинска професионална подкрепа. За битка, а не за "нареждане". И поръчителите да знаят.
Всичко се връща. Някой ден ще плачат за истинска журналистика. Ще търсят обективност и справедливост. Но ще се сблъскват само със собствените си скопени и уродливи отрочета, които най-вероятно първи ще се обърнат срещу тях. Цветан Цветанов знае за какво става въпрос. Тези като него, да не мислят, че ще ги подмине.
Да видим можем ли да се ядосаме истински, навреме и без за чакаме Делян Пеевски да ни организира с някое свое непремерено назначение.
Никой не се страхува, просто на никой не му пука, а това е показателно за качеството ви, уважаеми журналисти.
Ех, Миролюба, твойта мила колежка, довчера царица, днес задъхана пешка... ©Тавариш Икс, 2014
Я и тука да попитаме доволно коментиращите - ваште коли от негорим материал ли са?
измет бенатова
Всички журналисти са платени - голяма част от тях са част от тайните служби на МВР Другарката Бенатова е едно от лицата, които подпомогна за изграждане на корупционната българска журналистика. Мотивите на хората обаче са без значение - ТРЯБВА ДА НАПРАВИН НЕЩО ДНЕС, умре ли журналистиката ставаме роби на ВЛАСТТА!
Написаното от Бенатова по принцип е вярно. Само дето в повече ми идва онзи натрапчив кухненски драматизъм – същият, който прави не само нейните, а въобще мнозинството материали на родната ТВ журналистика да изглеждат като откъси от турски сериал. Но не Бенатова е важна в случая, нито досадната стилистика на телевизионните репортажи. По-важното е, че реакцията на журналистическото войнство по повод на втория опожарен автомобил на Генка Шикерова е толкова повърхностна и лигава, че няма накъде повече. Емоции, притеснения, тревога – разбирам. Нужда от емпатия – да. Хора сме, не филмови герои. Събитието обаче е достатъчно сериозно, за да заслужава не девически излияния, а сериозни коментари и (поне опити за) анализ. Не само и не толкова по самото него, колкото по целия кръг от проблеми, за които напомня. И тези коментари и анализи трябва да дойдат точно от журналистите – ако наистина искат да докажат, че са общност със собствен глас и професионални стандарти, която не се стряска толкова лесно. Всъщност, това е ЕДИНСТВЕНИЯТ начин да докажат, че са такава общност. Не съм сигурен дали го разбират. Нямах намерение въобще да коментирам, но на няколко места попаднах на една теза, която ме подразни. Разни юнаци явно съзряха добър повод да сервират пак малоумния апел за по-силна държава. Опожаряването, според тях, се било случило, щото държавата била слаба. Ето тема, заслужаваща категорично становище, докато си приказваме за колата на Шикерова. На първо място, едно уточнение: „държава“ и „власт“ са различни неща. Държавата е административно-командният апарат (институции, закони, процедури и практики), служещ за управление на страната. Властта е политическата групировка, поела контрола върху този апарат в резултат на поредните избори. Тезата, че държавата била слаба и затова ставали такива неща, е изключително опасна. Тя предполага, че ако държавата е по-силна, в нея непременно ще се живее по-безопасно и спокойно. Нищо подобно. Това не се определя от силата (т.е. от мощта и ефективността на средствата за контрол и принуда) на държавния апарат – а от целите и намеренията на властта, която го контролира. Държавата в Северна Корея несъмнено е по-силна, отколкото в Исландия, да речем. Не вярвам обаче някой радетел на силната държава да си мечтае да живее в Пхенян. Българският държавен апарат в никакъв случай не е слаб. Напротив, той разполага с достатъчно инструменти и ресурси, с които да решава подобни проблеми – и по-важното: да създава такъв обществен климат, в който въобще да не се палят коли на журналисти. Отговорността дали това се случва или не, е на властта. Не на държавата. Не е достатъчно обяснението (по-скоро – оправданието), че властта просто била абдикирала от отговорностите си. Касае се за нещо доста по-сериозно: властта в българия ИМА СМЕТКА журналистите да бъдат плашени. А дори и самите журналисти да не се плашат, тя има сметка те ДА ИЗГЛЕЖДАТ ако не наплашени, то поне подложени на натиск. Така, независимо какво говорят (и дали въобще говорят или мълчат), аудиторията винаги ще е склонна да ги подозира, че го правят под натиск. И да не им вярва. Това е идеалното положение от гледна точка на властта – особено на власт с профил и характеристики като нашата в момента. Затова, не заради друго палежите на колите на Шикерова е малко вероятно да бъдат разкрити – за да се създава усещане за висяща заплаха. А и да бъдат разкрити, най-много в затвора да бъде вкаран някой нещастник, оказал се на грешното място в грешното време. И още по-съществено: дори причината за запалените коли на журналистката от бТВ да са съвсем битови и тривиални, именно властта няма да пропусне случая да раздуха съмнения; или ако не ги раздуха, то поне да ги остави да се вихрят на воля. Тя никога няма да се постарае да ги разсее, дори да може. Така че проблемът не е в слабостта на държавата, а в ЗЛОНАМЕРЕНОСТТА НА ВЛАСТТА. Дори ако заповедта за опожаряването на автомобила не е дошла от политическите кръгове, и дори ако никой в тях не е имал представа, че някой гласи нещо подобно, остава най-сериозната вина: тази, че с действията и бездействията си властта ДОПУСКА журналистическата гилдия да изглежда като сбирщина от парцалени кукли, на които всеки по-якичък може да вика „Бау!“. И не само допуска това, а и го насърчава. Честно, ако бях журналист, щях да се ядосам. Ама много да се ядосам. Не като люляковото негодувание на Бенатова.