Вече ги познаваме. Не само защото ние сме ги произвели, а защото непрекъснато ни гледат обвинително и ни натякват, че не е редно да правим нещата постарому.
Те са хората, които искат да рестартират историята на човечеството от момента, в който са се родили. Което е вчера. Или, за да сме по-конкретни, 1997 г. - нерегламентираната година нула за поколението Z.
Всяко поколение претендира, че е по-добро от предходното и oт еволюционна гледна точка това наистина е така. Но тези точно прекалиха. И нямам търпение да ви кажа защо - ако вече не сте го разбрали сами по неприятния начин. По стечение на обстоятелствата на мен се налага да го разбирам всеки ден.
От няколко години обитавам сграда, апартаментите в която се отдават под наем главно на млади хора от различни европейски страни.
Понеже текучеството е голямо (повечето наематели не се застояват повече от шест месеца), пред очите ми се изредиха всякакви - чернокожият испански хубавец Алваро, италианският скейтбордист Фабио, шумната гъркиня Мария, зальоханият унгарски геймър Алекс, намусената полякиня Лора...
И въпреки че на всеки мога да прикача индивидуален, характеризиращ го епитет, има един, който пасва на всички, и той е "инертен". Заедно с всичките му речникови синоними: бездеен, безинициативен, пасивен.
След всеки разговор с когото и да е от тях ме налягаше странно тягостно чувство, което ми е трудно да опиша по друг начин освен като комбинация от вселенска тъпота, безнадеждност и безсилие. Все не успявах да установя какво точно причинява това усещане до деня, в който не се спрях във входа, за да поговоря с новата в квартала - Естел от Рен, Франция.
Не че имах голямо желание да го правя, но реших да не затвърждавам и без това изградения си вече имидж на необщителна, ексцентрична лелка, която само дебне дали съкооператорите си изхвърлят боклука разделно.
Как е, що е, питам момичето, свикваш ли с града, става ли купон, такива неща... Ела, вика тя, да пием чай. Аз чай не пия, освен ако не е с коняк, ама хайде добре, ще направя изключение.
След първите десет минути Естел се оказа точно такава, каквато и изглеждаше на пръв поглед - скромна, непретенциозна, скучна.
И понеже разговорът не вървеше, реших да го побутна в посока, която, според приятеля ми Иво, винаги разчупва атмосферата, а именно с помощта на въпроса "Разбра ли кой е умрял?".
Естел: Не. Кой?
Аз: Джина Лолобриджида.
Естел: Кой?!
Аз: Италианската актриса? (Тя продължава да ме гледа неразбиращо.) Няма как да не е известна във Франция, защото се е снимала в много филми на известни френски режисьори.
Естел: Не съм я чувала. Сега се сещам само за тази... французойката, една с руса коса, дето я мразим.
Аз (опулено): Катрин Деньов?
Естел: Точно тази.
Аз: Ама тя е велика. Защо я мразите и КОИ я мразите? Гледала ли си я изобщо в някой филм?
Естел: Не ми трябва да съм я гледала, за да знам, че е une personne terrible и че трябва да е в затвора.
Замислих се в опит да си спомня дали съм чела някъде за някакво престъпнo деяние, извършено от актрисата, но не се наложи да ровя дълго в спомените си, защото Естел беше така добра да ми обясни защо прочутата ѝ сънародничка е престъпничка.
Казала била, че движението #MeToo е отишло твърде далеч, а това значи, че е на страната на Харви Уайнстийн и другите гадини като него.
Сигурно в този момент съм изглеждала нелепо, както седя вцепенена, със зяпнала уста, от която не излиза и звук.
Вселенска тъпота.
Безнадеждност.
Без-си-ли-е.
Принцесите и граховото зърно
Антрополозите твърдят, че никое поколение преди Поколението Z не е проявявало такава болезнена чувствителност по отношение на заобикалящия го свят, социалните нрави и порядки. Буквално всяка дума, всеки пост в социалните мрежи е в състояние да предизвиква насинявания върху нежната им, принцеска кожа и да доведе до големи бедствия.
За разлика от предните поколения, които са се борили с реалните дракони на съвременността като войни, бедност, геноцид, социално и полово неравенство, дискриминация и социален остракизъм, тези тук не са съвсем наясно срещу какво се бунтуват. Важното обаче е да покажат, че са обидени.
Обидени са на всички преди тях, които са им оставили един свят, в който има остри, необезопасени ръбове в обществените сгради и в който има радиостанции, които все още пускат отвратителни рок хитове от 80-те, в които се пее за "педали с обици и грим", а чернокожите жени са приравнени до хранителен продукт [1].
И ако не за себе си, все ще намерят нещо, за което да се обидят от името на някой друг "неоправдан" - бил той кърмачка в мола, небинарен младеж или говорещ папагал.
Z не разбират повечето вицове, а филмите, правени във времена, в които холивудската цензура все още не се е вихрила с голямата баданарка на политкоректността и расовото многообразие, направо ги разболяват.
Черният хумор за тях е Дарт Вейдърът на положителния вайб. Ако зависеше от тях, даже биха го забранили със закон, и биха пращали в Гулаг и Белене всеки осмелил се да каже смешка, която, според техните критерии, е расистка/сексистка/хомофобска/трансфобска или анти-боди-позитивистка.
Културата на приемане, която отхвърля всичко, което не одобрява
Може би най-парадоксалното и най-дразнещо по отношение на това поколение е, че цялата им перцепция за света, който така яростно критикуват, не се гради на реални преживявания, а на TikTok и фийда в Twitter.
Фалшивата представа, която социалните медии им внушават - на граждани на света, хора без конкретен пол, националност и най-важното затормозяващ исторически багаж, води до плашеща липса на индивидуалност и креативност.
Или както един зуумър-потребител в Quora обобщава положението: "Ние всички колективно мразим пица с ананас." И после добавя с горчивина: "Ние сме като плюшени кукли, натъпкани с мемета и видео игри."
Зуумърите са си толкова самодостатъчни и несвикнали да чуват "не", че за тях всички авторитети са мъртви. Известността е обезценена стока. Защото, реално погледнато, вече всеки може да е известен, пък макар и само като пърди през носа си.
Затова и на всичко, което се вписва в класическата концепция за популярност, те арогантно показват емотикона с насочен надолу палец. Met Gala е тъпа. Филмите, спечелили "Оскар", са тъпи. Телевизионните шоу програми са тъпи. Прогнозата за времето е тъпа.
И да, Катрин Деньов е тъпа.
Изгубени, но ненамерени
Един от героите в българския филм от 1981 г. "Адаптация" казва, че на три неща не можеш да научиш човек: искреност, фантазия и доброта. Не мога да не си мисля, че именно тези три неща, които Поколение Z така усилено промотира като своя запазена марка, са най-дефицитни при него.
Представителите му отказват да се адаптира към света, а очакват светът да се адаптира към тях. Затова Z се губи някъде между несъществуващото за тях минало и лисващата перспектива за бъдещето.
И вероятно няма и да бъде намерено. Нито дори в касетката с чадъри, ръкавици и ключове в бюрото за изгубени/намерени вещи...
---
[1] Препратките са към текстовете на "Money for Nothing" на Dire Straights и "Brown Sugar" на The Rolling Stones.
