В ерата на Интернет двама млади арменци, той в Монтана, тя в Ереван, се запознават и влюбват с помощта на глобалната мрежа. След близо пет години любов по скайпа тя (Аревик) пристига при него (Давид), за да заживеят заедно. Идва с едномесечна виза по покана на бащата на Давид. След като месецът изтича, Аревик се опитва да остане легално в страната, като подава молба за закрила. Проблемът е, че не може да се омъжи за любимия Давид, защото той няма документи за самоличност от четиринадесетгодишен, въпреки че от шестгодишен е в България. След като арменската страна е отказала подновяване на паспорта му, защото е момче и трябва да служи три години войник в Армения, България солидарно също му отказала статута на постоянно пребиваване, който предоставила на останалите трима членове от семейството му. И така Давид останал без право на образование, здравеопазване, работа, без право на нищо, за което се изисква лична карта, например номер на GSM на свое име. И без право да се ожени.
Давид решава да подаде молба за закрила заедно с Аревик, пък дано най-сетне го легализират. И двамата получават отказ от Агенцията за бежанците и за „десерт" - заповед за принудително напускане на страната и забрана за пет години да влизат в нея от МВР-Монтана. Това е „наградата" за Аревик, че не се е укрила, а е потърсила законен начин да остане в България и „наградата" за Давид, че след осем години живот без документи е опитал да се легализира.
Аревик получава от Агенцията за бежанците разрешение да се движи свободно из страната за още две седмици. На деветия ден тя е извикана да се яви в МВР-Монтана. Доброволно отива и... не се връща, защото е откарана в лагера за принудително настаняване на чужденци в Бусманци, наречен от Иван Кулеков „Българският Гуантанамо". Два дни по-късно на Давид е наложена мярка „подписка" - трябва да ходи всяка сутрин да се подписва в районното и така не може да отиде на свиждане на Аревик. Сякаш някой нарочно иска да ги раздели.
В Бусманци Аревик разбира, че е бременна
С помощта на адвокат Валерия Иларева от Правната клиника за бежанци и имигранти тя подава втора молба за хуманитарен статут с оглед настъпилото ново обстоятелство - бременността. Получава отказ - за три дни, по бързата процедура. Според Агенцията за бежанците медицинското свидетелство за бременността на Аревик не било достатъчно убедително. Пък и бременността и любовта не били достатъчно основание да станеш бежанец (нищо, че Аревик иска хуманитарен статут, а не бежански). Междувременно Аревик повръща на 15 минути, не e в състояние да се храни с дни, на два пъти изпада в безсъзнание и бива свестявана в болницата на МВР, а после връщана обратно в лагера. В момента тече периодът на обжалване и по последна информация още няма насрочено дело.
„Невъзможната" любов на младите арменци Аревик и Давид
става обект на все по-голямо внимание както в Интернет, така и в електронните и печатни медии. Историята им беше представена за пръв път от Ирина Недева в предаването „Хоризонт до обед" и постепенно подхваната от блогове, Facebook, телевизии, вестници, информационни агенции. Понастоящем групата за защита на Аревик във Facebook наброява повече от 8500 членове, което е безпрецедентна за България подкрепа за чужденец, изпаднал в нелегалност. Рядко срещано за българското гражданско общество е и че се получи напълно спонтанна самоорганизация между блогъри, потребители на Facebook и журналисти, които до този момент дори не бяха чували един за друг. Също „чудо нечувано" за нашите ширини е, че в голямата си част медиите, дори големи и комерсиални медии, също толкова спонтанно заеха страната на гражданското общество в спора му с институциите.
В резултат на обединената активност на граждани и медии, Аревик получи по-добро отношение в „дома" в Бусманци - по-внимателни медицински грижи, доколкото това е възможно при нивото на здравните „услуги" там, и самостоятелна килия. (Не й бе осигурена здравословна храна, нито й се даде възможност да ходи до тоалетната нощем. Но би било равносилно на революция да очакваме от ръководството на „дома" в Бусманци разбиране към хигиенните измерения на естествените човешки нужди по всяко време на денонощието.) Преди няколко дни посланикът на Армения подаде официална нота за освобождаването й и връщането й в Монтана.
Очакваното освобождаване на Аревик няма да реши проблема й
- важно е какво решение ще вземе съдът относно хуманитарния й статут. Дори такъв да й бъде предоставен, тя няма да може да се омъжи за Давид и ще възникнат проблеми с гражданството на детето. Единственото реалистично решение на проблема на Давид е в приемането на закон за регулирането на статута на нелегалните имигранти в България, който би гарантирал статут на постоянно пребиваване на всички чужденци без документи, които са живели в България от години, не са престъпници и има кой да ги наеме на работа. Такива чужденци без документи у нас има много. И те като Давид нямат право да се оженят, да работят легално и така нататък, дори и да са живели 20 и повече години в страната.
Какви, накратко, са аргументите на тези, които, позовавайки се на „държавността" и „закона" смятат, че Аревик и Давид заслужават съдбата си - Агенцията за бежанците, полицията в Монтана, ръководството на лагера в Бусманци? Според тях Аревик е нарушител с изтекла виза, а Давид сам си е виновен, защото не иска да ходи войник в Армения.
От многобройната група на защитниците на известните вече като „арменските Ромео и Жулиета" се чуват и такива гласове - ама защо институциите не проявят човещина, момичето е бременно, не може ли да се обадим някъде, да намерим връзка, да ги уредим, как така престъпниците се уреждат, а тези клети младежи - не.
Но това са двете страни на една и съща монета - едната страна, позовавайки се на „закона", апелира към строгост, а другата, по андрешковски, се надява да бъде проявено снизхождение към влюбените, след като „законът" така и така не се спазва в много други случаи.
Грешката
и на двете позиции е, че „законът" се схваща само като инструмент за репресия върху отделния човек от страна на държавата. А в законите - понякога дори и в българските, но особено в актове на международното право, които са задължителни за България - е заложена и защитата на основни човешки права: правото да си невинен до доказване на противното, правото на свобода, правото на личен и семеен живот.
Спрямо Аревик законът е нарушен драстично поне няколко пъти - даден й е отказ за бежански статут, без да е мотивиран отказът на хуманитарен, задържана е в период, в който е имала разрешение да бъде в страната, не е незабавно освободена, след като е подала втората си молба за хуманитарен статут. Не е взето под внимание, че принудителното задържане е крайна мярка и че Аревик не е терорист или рецидивист, който може да се укрие.
В демократичните страни законите защитават не само интересите на държавата, а и интересите и правата на отделния човек. Да смяташ за своя родина страната, в която си прекарал почти целия си съзнателен живот, е право. Да обичаш, е право. Да създадеш семейство, е право. Да бъдеш със семейството си, също. И докато гледаме на тези основни човешки права като на обикновена прищявка, докато не разбираме техния дълбоко хуманитарен смисъл, ще се лутаме между „държавността" и „човещината".
