Махмурлукът от свободата

Не ви ли се повдига от всичко, което се случва наоколо? Повдига ви се вероятно, как да не ви се повдига. Може би амплитудата, с която ни люлее люлката в този лунапарк на абсурда, който наричаме „държава", тотално е прецакала вестибуларния ни апарат; лашкаме се от една крайност в друга, та свят ни се върти и това води до гадене, невъзможно да се потисне.

Или пък всичко наоколо вече толкова мирише на гнило, че е естествена реакция на организма да ни се драйфа постоянно - кой знае. Усещането обаче е налице.

При това не говорим за метафора, съвсем физическо е

Изпитваме го всеки път, когато стане дума за КТБ, бившата настояща любима до състояние на омраза банка на властта; нейния добродетелен злодей - собственик, кредитирал с най-чисти намерения какви ли не мръсотии; тлъстия му някогашен пръв побратим, а днес основен сатрап, свидна рожба на майка-героиня и цял вагон политически татковци; субектите, инцестно заченали въпросната структура и собствените й уродливите рожби, който на свой ред крещят за вниманието ни; прокуратурата, която подобно на името на началника си се носи по течението и храни огромен респект към по-едрите риби; официални стожери на банковата стабилност, бранещи преди всичко личните си интереси и неизвестните дестабилизатори, довели истерията до кресчендо заради някаква си тяхна схема.

Прилошава ни от всичко това и ни е срам, че сме принудени да го обсъждаме, коментираме и най-вече - живеем. Въртим се в омагьосана спирала и мирише отвратително.

И все пак в крайна сметка не това причинява гаденето. Нещо малко по-различно е.

Махмурлукът от свободата е виновен

Да си свободен е приятно опияняващо, но когато не знаеш как се използва свободата и къде е вътрешната ти мярка, следва интоксикация. Така и не се научихме да не злоупотребяваме с нея, не свикнахме, че тя е преди всичко отговорност. Виждали сме да я използват другите, по-големите, но не си даваме сметка, че в пубертиращи общности като нашата тя обикновено много бързо довежда до главоболия.

Ние неспирно си произвеждаме властови лакомници, които не си знаят мярката. Най-новата ни история е хронология на политически алкохолици, които се надпреварват да легнат под държавната бъчва, за да лочат от нея по възможност вечно, до пръсване.

Но и ние не правим нищо, за да ги отучим от вредния навик; напротив, намираме това за естествено и на свой ред злоупотребяваме със свободата, понеже не сме съвсем наясно как точно трябва да се дозира.

Василев, Пеевски, Доган, Сидеров и прочее - това не са чудовища, телепортирани от друго измерение

Това са уродливи продукти на система, която сами си създадохме и която чудесно изразява по какъв начин използваме правото да сме свободни. Защо тогава се учудваме, че подобни хора се въдят и са безконтролни в лакомията си.

Те не притежават чувство за отговорност към нас, но и ние не изискваме такова. Чувстват се свободни да правят каквото си искат, а ние с пълна сила упражняваме свободата да сме глупави и безразлични.

Докато в един момент не осъзнаем докъде сме стигнали. Тогава изтрезняването е мъчително, болезнено. От него именно ни се гади. Но най-лошото е, че единственият начин да го преодолеем ще е с ново опиянение.

Сервирано, уви, по вече познатия ни начин.