Един клип с жена от малцинствата, която смята, че Кирил и Методий са авиатори, Бойко Борисов - журналист и която познава часовника, само ако е "печатен" се върти тези дни в социалните мрежи.
Видеото предизвиква различни коментари - от смях през жалост до възмущение, но наред с бисерите за историята и публичните личности тя каза и: "Аз не участвам в България".
На пръв поглед звучи забавно, на втори вече притеснява. И не само по отношение на Николинка. И не в буквалния смисъл, че е неграмотна, дори няма лична карта, не може да има реализация и е "социално изключена" - ако ползваме терминологията на чиновниците.
Защото в нейните думи се крие въпросът - кой всъщност наистина участва в България? Повечето от живеещите тук - едва ли. Усещането е като за свят, подчинен на огромно количество информация, шоу, "забавление до смърт", пророкувано от Нийл Постман*, а в този, да го наречем забавен, сценарий се губи смисълът и се късат нишките на съпричастност между хората, етносите, власт и народ, политици и избиратели.
Всеки се оправя/справя сам, както може, но не се мъчи да участва. Не участват и българите в чужбина, за които страната ни е, въпреки носталгията, по-лошото място за живеене.
Не участват чужденците у нас, защото събуждат подозрение и страх.
Майките и бащите ни не участват, защото са уморени, децата ни - защото се приготвят да ни напуснат и да заживеят зад граница.
Дори протестът срещу кабинета не участва, защото реално демонстрира отказа да се участва в сегашната съвременна България, кавато сме я направили. "Аз не участвам в България", казва, смеейки се, мургавата жена от видеоклипа в интернет и развеселява всички наоколо.
Докога няма да участваме...
*Нийл Постман (1931-2003) е американски професор, медиен теоретик и културен критик, най-известен с книгата си "Забавлявайки се до смърт" (1985).
