Въведоха задължителен 12-ти клас. Въведоха задължителна година предучилищна подготовка. Някои деца минават и подготвителен клас. Ще рече, че има реална възможност детето ми да влезе в училище на 6 години и да бъде дъвкано от системата на средното образование до 19-годишна възраст.
Във времена, когато половият живот започва в ранния пубертет, учениците гълтат синтетични наркотици като бонбони, а учителите не разбират половината от думите, които децата използват, някакъв си Петър плете плет („Това какво значи, мамо?"), а едрата, кокалеста, мъжка на вид жена все така бори своя кол и плаши с обвитата си в мъглата на едно първобитно минало фигура...
Не издържах в училище
Нищо, че тръгнах на 6. Когато станах 9-ти клас, един ден се прибрах и просто казах на майка ми: „Край! Приключвам годината и повече няма да участвам в тази тъпня." Мама, която е един мъдър човек, каза само: „Добре, търси си работа" и продължи невъзмутимо да бели картофи.
А какво друго може да каже един родител на детето си, когато вижда нелепостта на средното образование в България? Прастарата класно-урочна система - 45 минути това, 45 минути онова - едно накъсано, статично, слушателско-зубрещо образование, което не развива ума и не се интересува от личността, единствено гледа да запълни бройката на скучаещи, затъпяващи ученици. В края на цялата средношколска клизма от нашите училища излизат тълпи от хора, убедени, че образованието е нещо скучно, че науката е досада и нищо от наученото няма никакво значение.
Всяка година в България 25 000 деца изпадат от училищната система. Или имаме 160 000 необразовани българи само за последното десетилетие. И половината отпадат още преди 7-ми клас. Може би преди 20 години наистина сме били на върха на образователните класации, но вече отдавна не сме.
Митът за величието на българското образование рухна, а промяна дори не се обмисля сериозно. И докато напредналите образователни системи на Запад създават все по-интерактивно училище, технологизирано, концентрирано върху личното участие и малките групи, децата в България продължават да учат по система, измислена през 17-ти век.
По този начин, в края на 20-ти век ученичката Райчева, иначе без особени проблеми в училище, се отказа. Революция вкъщи не се случи, а аз изпаднах в дълбок размисъл какво по-интересно мога да правя с времето си. Хрумваха ми разни идеи, коя от коя по-тъпи: да стана продавачка на вестници, да си направя магазин за пънкарско оборудване, да не правя нищо... и накрая с потрес и разочарование установих, че няма как да прескоча хартийката за завършено средно образование, поне не и ако искам да правя нещо, което си струва.
Така стигнах до животоспасяващата концепция „частен ученик". Намерихме напредничав директор и хубав учителски екип - 121-во училище в Младост. Хората се съгласиха на тази екстравагантност след тъжния разказ на баща ми как „детето ще си остане без образование" и в рамките на година, без особени трудности и с цената на около тон домашен сладолед аз успях да завърша, че и да вляза в софийския. Ей-тъй, на.
Не мога да кажа, че беше лесно
Но определено беше по-лесно, отколкото да се накарам да скучая всеки ден в класната стая. Направихме график с учителите - редувах предметите, даваха ми да пиша проекти и доклади, изпитваха ме на по половин учебник наведнъж и внезапно... ми стана интересно.
Учебниците четях като книги, а последователността на уроците неочаквано доби смисъл. Месец за физика, месец за биология, месец за история... От всичко учено в училище си спомням материала тъкмо от тези две последни години, които взех с изпити за една - те бяха моя отговорност и моя работа, бяха мой избор и лично право да знам повече.
Измъчи ме само изолацията. Учейки вкъщи губиш социалния контакт с приятелите в училище, започваш да се самоограничаваш в излизанията, поемаш отговорност, която нямаш като ученик - никой не те е карал да скъсяваш маршрута, изборът си е твой, само твой ще бъде и провалът, ако не се справиш...
Впрочем, не ме беше страх - имах светъл пример. Моя близка приятелка беше стигнала до същия извод година по-рано и вместо да губи време, в рамките на година и половина завърши 9-ти, 10-ти и 11-ти клас, научи френски и замина да учи право в Сорбоната. Като завърши, се върна в България, взе си приравнителните изпити по право и сега е блестящ адвокат в голяма кантора и продължава да бъде един от най-отговорните и устойчиви хора, които познавам.
Истинското образование
Истината е, че разбрах какво е истинско образование едва на ръба на 30-те си години. След като изкарах 4 семестъра в СУ и установих, че не е много по-различно от училището - пак минусчета за отсъствие, пак унизителни схеми преподавател-студент, се прехвърлих в Нов български университет. Смяха ми се, че хората били драпали за обратното, нарекоха го „деградация", а за мен беше единственият начин да имам висше образование, достойнство и професия едновременно.
В НБУ последователно смених няколко специалности, докато намеря тази, която ми подхожда и се помотах доста, докато се дипломирам. Станах нещо като „частен студент" - записвах курсове от различни програми, пробвах на вкус любопитството си. С приемането ни в ЕС обаче бакалавърската диплома се оказа непълно висше образование и реших да потърся магистратура, имах се за образователен ветеран, не ми пукаше.
Небрежно прелиствах предложенията на НБУ, когато попаднах на нещо необикновено - магистратура „Семейно консултиране" в Български институт за отношения между хората (БИОХ) към НБУ с преподавателски екип, от който ми се зави свят. Докато бях студент, работех като репортер и редактор и познавах някои от тези страхотни хора - направо не ми се вярваше, че е възможно да ми преподават. За приема в програмата искаха мотивационно есе (о, да, бях мотивирана) и се явих на толкова необичайно индивидуално интервю, че просто ме сърбеше умът да разбера - какво точно е тази програма.
А програмата се оказа нещо, което промени живота ми. Едно напълно индивидуализирано, интерактивно обучение, базирано на собствения опит. Лекции, протичащи в разговор и упражнения, от които излизаш пълен с усвоени знания и желание незабавно да почнеш да ги прилагаш. Семейството ми се изтощи, докато ми поутихна ентусиазмът, а аз трупах любопитство и интерес в мащаб, който ми е бил познат само от четенето на велики книги.
Казват, че „доброто образование е добрият учител" и аз съм напълно съгласна с това твърдение. Едно изследване, проведено в Съветската академия на науките през 70-те и 80-те на миналия век го доказва блестящо.
Решили да проверят откъде са се пръкнали най-великите умове на науката, учени правят карта на произхода на най-уважаваните и напреднали научни работници в тогавашния СССР. Картата е шарена, но Сибир и другите места на заточение, където са пращали провинилите се хора на знанието, направо светят. И установяват простия факт: най-добрите учени на СССР са били ученици на блестящи умове. На хора, които са създали искрен интерес и страст към знанията у тях от ранна възраст, които са ги убедили, че науката е нещо вълнуващо и безкрайно. Ей тъй, на.
За мен истинско образование е това, което поражда любопитство. Мисля, че училището, което имаме днес, затъпява децата ни, учи ги да бъдат неинициативни и несамостоятелни, да се подмазват на авторитета и да усвояват начини да прецакват системата без да пострадат. То не им дава онова, от което има нужда един човек, за да успее - гъвкав ум и желание за напредък.
Седим и се чудим: защо няма гражданско общество в България, защо не можем да работим в екип, защо преуспяват хората само в строго индивидуалните професии...
Аз смятам, че е защото от ранна възраст в училище се научаваме да бягаме от отговорност, да не поемаме риск, да вървим по утъпкани пътеки, да се доверяваме на старото и да ни е страх от свободата. И ще направя всичко възможно да предам на сина си от скъпоценното любопитство към новото и различното, да запазя природно заложения в него интерес към света. Въпреки институцията.
