"Мащеха е тя. Мащеха за едни, а за други най-млечна майка" - така преди повече от век Елин Пелин с безпощадна точност формулира усещането на българина към държавата. Уви, сериозна промяна в това отношение няма. За всичките тези години ние продължаваме масово да се чувстваме като подхвърлени хлапета, оставени на самотек.
Там е работата обаче, че дори онези, които са вкусвали кърмата на мама, са сити в резултат на вроденото си нахалство, не поради естествения родителски инстинкт да отгледаш пълноценно потомство. Останалите сме хилави от хронично недохранване, но не в млякото е основният ни проблем; по-лошото е, че не усещаме по никакъв начин родителската ангажираност.
Мама си има свои грижи и интереси, не й е до нас. Когато периодично нададем рев, за да я призовем, получаваме елементарна залъгалка - или ни пъхва биберон, за да млъкнем, или ни отвлича вниманието с някаква елементарна дрънкулка, за да спрем да досаждаме.
Не разбира протеста ни тази наша майка; смята, че имаме колики, които ще отминат от самосебе си и не си дава сметка, че отдавна сме прехвърлили бебешката възраст. Продължаваме да сме дребни, защото от постоянната липса на витамини растежът ни е забавен, а и умствено не прогресираме твърде много.
Вероятно носим бреме в гените си, подозираме, че в известен смисъл сме недоносчета. Но всичко това би могло да се преодолее с родителско внимание. Ние искаме да се разбираме с мама, да говорим с нея, не само да бозаем. Болезненото е, че сърцето й, онзи вътрешен управленски апарат, който я поддържа жива, е безвъзвратно закърняло за нас. Дали ни е родна майка или мащеха вече е без значение, тя не желае да се занимава с нас и това си е.
Когато родната ти майка не е в състояние или не иска да се грижи за теб, законът за защита на детето предвижда т.нар. приемна грижа. Отглеждането се делегира на опитен професионалист, който знае как да бъде родител. Той не те осиновява, не му е това функцията; само те гледа, докато майка ти бъде обучена на отношение или постепенно възвърне интереса си към теб.
В ролята на този приемен родител ние виждаме Европейския съюз. Ето как, щом собствената ни държава-майка е глуха за реалните ни нужди, какво друго ни остава, освен да изплачем мъката си пред висш европейски чиновник като Вивиан Рединг.
Детинското отчаяние, с което българските граждани се обърнаха към еврокомисаря, напомняш онзи вопъл, замесен от тъга и надежда, с който сирачетата протягат ръце и питат: "Ще бъдеш ли моя майка?", дори когато биологичните им създатели са живи.
Трогателен е, емоционален, но без особени последици. Брюксел няма как да ни осинови; единственото, което може да направи, е да призове мама за пореден път да прояви родителско отношение, защото така или иначе вече плаща издръжката ни.
Българският преход е вид съзряване и фактът, че сме зациклили в него, означава, че сме във вечен пубертет. Нито сме достатъчно зрели, за да бъдем самостоятелни, нито твърде малки, та да сме хлапашки безгрижни. Гласът ни мутира, тялото ни се видоизменя и ние сме хем гневни към всичко и всички, хем абсурдно апатични.
Типични пубери с амплитуди в самочувствието и неясна визия за бъдещето. Уви, точно в този момент имаме огромна нужда от опитен родител, но мама просто не е такава. Тя всъщност никога не е била, не сме случили на държава от майчински тип.
Продължава да ни показва все същите биберони и залъгалки както някога; но сама на е достатъчно зряла и отговорна, за да имитира поне присъствие. Да си грижовен родител е дарба, но и се учи. Че нашият няма дарба - това е ясно; остава единствено плахата надежда да бъде обучен. И ролята на учител за добро или лошо се пада на нас.
