Знаете го сигурно вица. Питали един съветски пенсионер кога животът бил най-хубав: при Сталин, Хрушчов или Брежнев. "При Сталин - отвърнал без колебание човекът - пак беше мизерия, но поне оная работа ми ставаше".
Този анекдот чудесно улавя духа на носталгията, която периодично наляга обществото ни. Националната потентност е попреминала, и всички копнеем за едновремешната твърдост, независимо дали в спортно, икономическо или културно отношение.
Това вероятно е причината и кметът на врачанското село Бели Извор да опъне билборд на балкона на административната сграда с текст: "Тодор Живков обичаше хората и остави една силна и уважавана България". (А край Несебър - билборд с надпис на червен фон: "Тодор Живков, ръководител на Майка България. Бел.р.)
В допълнение към това аксиоматично съждение се мъдри и познатата снимка на бившия Първи с възможно най-човеколюбивия му поглед. На всичкото отгоре въпросният кмет не бил живковист, дори нямал леви уклони, но уважавал продуктите на неговото управление. Билбордът бил провокация към днешните управляващи и спомен за времето, когато в страната имало сигурност, работа за всички и хората планирали спокойно живота си.
Кои точно управляващи провокира кмета не става ясно, още по-малко пък дали си дава що за нелепа щуротия е да вееш подобни констатации на фасадата на кметството, като самият ти си част от актуалната власт. Но да оставим настрана белоизворския билбордов провокатор. В средата на септември настоящият Първи ще посети региона и тогава ще стане ясно кой повече обича хората, какво оставя след себе си и нравят ли му се такива намеци.
От психологическа гледна точка носталгията е много ценен инструмент за оцеляване. Тя е естествен мозъчен антидепресант, който помага по-лесно да понесеш съвремието. Реминисценцията на отминалите славни дни, дори да е фалшива и изфабрикувана (а тя най-често е такава), подпомага усещането за значимост. Ето как подобни плакати са вид допаминов стимулант за населението, нещо като мисловно кебапче за гладен електорат. Хранителната му стойност е скромнна, но действа като виртуален анестетик.
В книгата си „Незнанието" Милан Кундера прилага и един по-различен поглед към носталгията. Освен копнеж по невъзможното завръщане, в термина има и друг нюанс - страдание поради незнание. Истината остава недостъпна в следствие на разстоянието. Носталгията всъщност е желание за постигане на илюзия, на далечно и често пъти несъществуващо.
Като общество ние твърде често облекчаваме съществуването си със спомен за отминало величие. Дори, струва ни се, злоупотребяваме с това. До такава степен нямаме на какво друго да разчитаме, че сме се превърнали в носталгични джънкита. Затова се отнасяме и към историята си като към гранитен монумент, който не бива да бъде подлаган на анализ.
В него всичко е опростено и разделено на добро и лошо като в детска анимация. Да не знаеш е по-добре и ние избираме да не знаем. Дава ни онази сладка тръпка по изгубеното щастие, която ежедневието не допуска. Ето защо възприемаме Живков или като човеколюбив лидер, или като комунистически сатрап и съветска подлога, което е двете страни на една и съща монета, патинирана с носталгия.
Навръх рождения ден на бившия Първи споменът за отминалите дни неизбежно отново ще се разлее отвъд бента на разумното. Това ще смие истината до неузнаваемост, силата на България и любовта на управника към хората са въздух, но под налягане ще надуят носталгичния балон и ще се почувстваме по-добре. Чудесен повод да си получим дозата.
Но именно дозата прави отровата и това важи в пълна степен за допамин на спомените. Преексплоатирането им ни прави потентни като общество точно колкото съветски пенсионер. Чудесна залъгалка на съзнанието, но твърде слаб мотиватор за разгръщане на актуален потенциал.
Аз пък искам в Куба. Кубински плажове, коктейлчета, музика...ех, ама немам паре за там. Само билетчето за отиване и връщане е около 1200 евро. А специално за Оня: казват, че кубинките са едни от най-красивите жени по света.
Бойка Марш веднага към Куба. Ама не като турист! И да ни пратиш картичка.....ако ти останат стотинки
von Той така може да звучи и ако ни се обади по телефона (с избити зъби) В Куба здравеопазването може да е безплатно, ама хляба не е....а улиците извън хотелите са тъмни
невероятни "данни", бойчо...
бойчо, малко е странно, леко тъпо, да не каже и почти курвенско, в другата тема да искаш точни данни, статистики, цитати и източници, а всичките твои данни, по всички теми, където си писал, да са от типа "оня ден на опашката за олио чух една баба да казва...". не мислиш ли, че си леко нагъл?
През 1989г бях на 14 години,но помня доста неща.Първото,което си спомням беше страхотния недостиг на стоки.В магазините просто нямаше достатъчно стоки,а и тези които имаше бяха с много ниско качество.Помня един съсед беше магазинер в хранителен магазин-та този човек беше на много голяма почит,защото можеше да ти даде дефицитна стока.Сега същия е господин Никой-пак е магазинер,но никой не го бръсне за слива.Помня как със завист гледахме момчетата,на които бащите им бяха международни шофьори или работели в Либия.Те имаха неща,които другите деца нямахме-дънки,видео,касетофони,шоколади.Баща ми чака 10 години да си купи "Лада".Здравеопазването беше на много ниско ниво,независимо от митовеет,че било много добро.Дядо умря от сърдечна болест на 60 години,а сега щяха да му направят операция и най-вероятно щеше още дълго да живее.И прав е Драго,че тези ,които милеят за комунизма всъщност милеят за младостта си.И на мен ми се иска да съм на 14 години и да започна живота си отначало,но няма как-живота не е компютърна игра.Даже бих изкарал още една казарма само и само да съм на 19 години и в същото здравословно състояние като на онези години.-Като се замисля даже и три казарми по 18 месеца бих изкарал,но каквото било било.
Миродията - ".-Като се замисля даже и три казарми по 18 месеца бих изкарал,но каквото било било. " - Я пак си помисли за 4.5 годишната казарма