Петгодишни деца не знаят как се отваря книга

Англия проваля малките си деца "мащабно", що се отнася до постигането на базови нива на социално и емоционално развитие, предупреждават експертите.

Директорът на Лондонския висш институт по здравна етика Майкъл Мармът твърди, че социалното неравенство оставя две от всеки пет деца неспособни да извършват съвсем елементарни действия на петгодишна възраст.

Признаците на ранното детско развитие са тясно свързани с лишенията - а тук Великобритания се класира "зле" в сравнение с други нации. Такива индикатори, например, са способността на децата да се събличат и обличат сами.

Сред отчитаните признаци е и способността на децата да остават концентрирани и нивата на интерес, демонстрирани в класните стаи.

Други области, в които се оценяват децата, са способността им да разбират разликата между правилно и грешно, да използват родния си език, да разпознават познати думи и да развиват интерес към книгите.

Учител, пожелал да остане анонимен, описва един обикновен ден в клас за предучилищна подготовка. Това, което споделя, ще ви шокира...

"Пелените не са само за бебета - ползват ги и 5-годишни деца"

Поглеждайки към часовника осъзнавам, че е време да сменя памперса на Лили. Досегашният ми опит с нея ми казва, че тя ще вдигне голяма врява, така че се съмнявам всичко да протече лесно.

Разбира се, повечето бебета мразят да им сменят пелените, но точно това е проблемът. Лили не е бебе, тя е на пет годинки.

Още повече, аз не съм й майка - аз съм учителят в предучилищния клас. А Лили не е единственото дете в класа ми, което още носи пелени. Не е и като да съм учител в някакво пропаднало училище.

Работя в гъсто населен град в Южна Англия, но въпреки това всеки ден в училище с колегите ми сме изправени пред това, което в най-добрия случай може да бъде описано като родителска безотговорност, а в най-лошия - като откровена небрежност.

Работя с деца на възраст между 4 и 5 години и, разбира се, редовно се случват инциденти, когато малчуганите използват тоалетната. Но почти всеки ден трябва да се занимавам с някое дете, което се е изпуснало в гащичките си.

Тези деца обаче нямат медицинско заболяване. Те имат родители, които смятат, че децата им сами ще се научат да използват тоалетната, или пък, че това е работа на детската градина или яслата.

Така че новините от миналата седмица, според които повечето учители са имали случаи с деца, които са се изпускали в час, не са особено голяма изненада за мен.

"Деца в предучилищна възраст не правят почти нищо сами - и ползват биберони"

Освен това, проучване, проведено от Асоциацията на учителите и преподавателите, съвместно с благотворителната организация "Образование и ресурси за подобряване на детското въздържание" открива, че учителите смятат, че децата в предучилищна възраст са по-малко независими в сравнение с децата отпреди 10 години.

Това също е нещо, в което съм се убедила лично. В класа ми има дете, което има сериозни зъбни проблеми заради консумацията на газирани напитки с високо съдържание на захар.

Това само по себе си е лошо, но най-притеснително е, че на възраст от 5 годинки тя все още не е достатъчно независима, за да пие от чаша.

Точно така - тя пие газираните напитки от бебешки биберон! Луси не си носи биберона в училище, но тя ми сподели без следа от притеснение, че все още си пие "сокчето" от нейното "бибче".

Ужасното състояние на зъбите й е доказателство за това. Предните й зъби са като малки черни клечици. Бедното дете има и сериозни проблеми с говоренето.

Тя не може да произнася много от звуците, защото човек има нужда от всичките си зъби, за да прави това. Звъняла съм на родителите й безброй пъти, за да помоля майка й да я заведе на зъболекар.

В крайна сметка, след много натиск от училището и здравния отдел, който също предупредих, майката склони да запише час на детето си - и предполагам, че в момента работят по проблема.

"С всяка година родителите стават все по-безотговорни към децата си"

Учителка съм в предучилищен клас от осем години и през последните няколко години забелязвам шокиращ спад в основните умения на децата.

Политиката на училището е ясна - очакваме децата да могат сами да използват тоалетната, да закопчават връхните си дрехи и да ядат с нож и вилица до времето, в което започнат пълноценното си училищно образование, но много от тях просто не могат.

Никога не са ги учили как. Тези родители вярват, че не е тяхна отговорност да научат децата си на фундаменталните умения в живота. Според тях това е работа на учителите и възпитателите.

Някои родители не виждат проблем в това да изпращат рожбите си на училище ненаучени как да ходят до тоалетна и неспособни да усвоят дори най-основните идеи на ученето - деца, които дори не могат да стоят спокойно няколко минути, без да изпитат желание да ударят някое друго дете.

Всяко лято посещавам домовете на 30-те деца, които ще ми бъдат ученици през следващата учебна година. В около 2/3 от тези домове мога да видя най-модерните технологии, включително плазмени телевизори, конзоли за игри и скъпо компютърно оборудване.

Никъде обаче не виждам книги или играчки. Правя тези посещения, от една страна, за да се представя; от друга - за да успокоя всички страхове на родителите или децата около голямата стъпка, наречена училище.

За съжаление в много случаи се оказвам безполезна. Някои родители дори не проявяват учтивостта да изгасят телевизорите си, докато съм в дома им. Когато ги питам какви са надеждите и притесненията им от училището, ми отговарят с празни погледи.

"Те не могат да формулират изречения, не рисуват, не играят..."

Когато малките нямат абсолютно никаква представа за числата, е просто невъзможно за учителите да им преподадат учебния план за ранните етапи на образованието, който поставя много базови крайни цели - например способността да броят от едно до десет.

Може би изглежда трудно за вярване, но много родители почти не разговарят с децата си, а още по-малко се стараят да ги научат на разни неща.

Една колежка ми каза, че децата в нейния клас, които също са на около пет годинки, не могат да говорят с правилни изречения. Изрази като "Молив. Дай." се чуват редовно в класната й стая.

Според мен отговорни за това са родителите, които зарязват децата си пред телевизора, вместо да се занимават с тях. Трябваше да се откажа от много занимания в класа си, защото много от децата, с които работя, дори не знаят как се държи четка за рисуване.

Никога не са правили такова нещо вкъщи и имат толкова ниска концентрация, че след първото колебливо драсване с четката вече се отказват и започват да бягат из класната стая.

Привикнали сме да обучаваме 4 и 5-годишните деца с игри, но истината е, че много от нашите деца просто не знаят как да играят. Вкъщи никога не са си играли с тях, дори наужким.

На тях никога не им се е налагало да се концетрират върху построяването на кула от "Лего" или върху сглобяването на релси, върху които да върви детско влакче.

"Работата с компютъра не е проблем, но те дори не знаят как се отваря книга"

Томи, петгодишно момче в моя клас, разбира много от компютри. Той може с лекота да работи с мишката и да отваря програми, но няма представа как се отваря книга.

Когато седнах с това малко момче и опитах да чета с него, той се опита да отвори книгата от мястото, където бяха залепени страниците.

Той няма представа как се държи молив, а когато го попитах с коя буква започва думата "червен", стана ясно, че той дори не е сигурен кой цвят точно е това. Той не знаеше какви са цветовете.

За съжаление, Томи не е единственият. Много от малчуганите, които обучавам, имат проблеми с разбирането на най-основните идеи.

Опитах се да направя проект за сезоните, но повечето деца от класа не можеха да назоват всичките. Когато споменах, че в градината расте нарцис, някои деца изглеждаха объркани и попитаха какво означава думата "расте".

Разбира се, много родители се справят чудесно и се опитват да показват на децата си книги, играчки, както и да ги извеждат на различни места - но някои родители очевидно не го правят.

Що се отнася до спането, много от децата, които обучавам, почти не получават такова. Някои от възпитаниците ми идват толкова изтощени от игра на компютрите си до малките часове на нощта, че редовно ми се налага да ги слагам да поспят следобед.

Те заспиват почти веднага и изпускат нещата, които правим с останалите деца от класа. Мисля, че училището, в което работя, е един микрокосмос на Великобритания като цяло.

"Не срещаме никаква подкрепа от родителите - за тях децата им винаги са прави"

Много е трудно да се работи с деца, когато техните родители сякаш работят против мен. Учителите, които се опитват да наложат някакви граници и усещане за правилно и грешно, често са навиквани от обезумелите родители - и за съжаление ръководството на училището невинаги успява да се застъпи за своя персонал.

Имаше едно момче в класа ми - Джейми, което беше много проблемно и постоянно плюеше другите деца. Той изглежда особено много не харесваше едно друго момче, Дарън - и го наричаше с ужасни неща, удряше го и го плюеше.

Един следобед дръпнах майката на Джейми настрани, когато беше дошла да си го прибере и я помолих да проведем един дискретен разговор: "Бихте ли ме подкрепила в това, което казах на Джейми - че не може да плюе по другите деца?", попитах с усмивка.

Нейният отговор ме остави поразена. "Нарочили сте си сина ми. Как смеете да ми казвате как да го отглеждам?!", изсъска тя. След това подаде официално оплакване към директора срещу мен и за моя изненада, той ме посъветва да се извиня.

Направих го, защото не си струваше разправията и усложненията да откажа. Не исках нейния син, при положение че и без това беше проблемен, да си мисли, че е нежелан в моята класна стая.

"Направо треперя от мисълта за това какво ги очаква в бъдещето"

Обичам си работата и обичам да виждам как децата растат, учат се и се развиват. Обезсърчаващо е да ставам свидетел на начина, по който много родители просто са абдикирали от всякаква отговорност към децата си през изминалото десетилетие.

Някои майки и бащи си мислят, че тяхната работа е да дават на децата си всичко, което те поискат, а трудните неща като обноските, дисциплината и границите трябва да бъдат оставени на учителите като мен.

Но радостта в детството не идва от това да имаш безплатно царство, в което да правиш каквото си поискаш. Със сигурност радостта от това да бъдеш дете е свързана с невероятните открития, които правиш на тази възраст.

Щастието на децата зависи от изобилието на нещата, които научават - от цветовете в дъгата до това как да се хранят като "големи".

Трагично, но факт - много от децата в моята класна стая имат ужасно забавено развитие. Те са напълно наясно с неща от света на възрастните като пиянски запои, но не могат да възпроизведат дори едно елементарно стихче.

Направо треперя от мисълта за това какво ги очаква в бъдещето.