"По-добре е да умреш прав, отколкото да живееш на колене!" Така Долорес Ибарури - революционерката, по-известна с прякора си Пасионария - формулира кредото на хората, които биха дали живота си, за защитят испанската демокрация. С тези думи тя се обръща към опърпаната, събрана от кол и въже гражданска армия на барикадите на Мадрид през 1936 г., подготвящи се да се изправят пред планиралата щурм над града фашистка армия.
Същият героичен дух, който устоява на неблагоприятните военни шансове заради непоносимата цена на отстъплението - в голяма степен се проявява в последната седмица в Зауия и Рас Лануф, Брега, Бин Джауад и много други либийски градове, където бунтовниците са се надигнали, за да отхвърлят бремето на тиранията на Муамар Кадафи.
Той не успя да смаже бунта, който бушува вече две седмици, въпреки че опитите му да го стори доведоха до смъртта на стотици либийци. Но свирепите битки, които продължават в градовете по средиземноморското крайбрежие - преминаващи под контрола ту на едните, ту на другите сили - показват, че диктатурата не предстои да падне лесно. Вместо това конфликтът изглежда се преобразува от въстание в по-продължителна гражданска война за контрол върху територии, където нито една от страните не е достатъчно силна, за да нанесе унищожителен удар.
Това е често срещан сценарий: бунтът се проваля в първите си опити да катурне властта, но хората остават непокътнати и въоръжени. В някои отношения събитията напомнят ранните етапи на испанската Гражданска война - но обърната наопъки.
В Испания фашистки военен преврат през 1936 г. не успява да свали демократичното управление, което въоръжава гражданите си, за да отблъсне атакуващата армия. Военните обаче бързо поемат контрола над голяма част от западна Испания, след което конфликтът се превръща в традиционна война за територии.
След две и половина години на борба, фашистките сили на генерал Франко - въоръжени от Хитлер и Мусолини с най-новите военновъздушни разработки и бронирани превозни средства, в крайна сметка надделяват - докато Западът отказва да помогне на републиката заради централната роля на комунистите в отбраната й.
В Либия ситуацията е точно противоположна: режим, по-близък до този на Франко, и добре въоръжените му професионални военни и наемници отбраняват столицата и други ключови градски райони от яростните атаки на набързо събрана гражданска армия, снабдена с откраднато от изоставени военни арсенали оръжие и щурмуваща цитаделите на Кадафи.
Петата колона
През 1936 г. испанската армия изпраща четири колони, за да атакуват Мадрид. Запитан коя от колоните ще играе решаваща роля, фашистки генерал отговаря, че това ще е "петата колона", съставена от поддръжници в самата столица. Оказва се обаче, че те не са достатъчно много, за да постигнат резултат - и Мадрид пада едва през 1939 г., когато останалата част от Испания вече е под фашистки контрол. Либийските бунтовници имат доста по-голяма "пета колона" вътре в Триполи, където армията бе принудена миналия петък да изкара дузини танкове и стотици войници, за да спрат поддръжниците на опозицията, събиращи се на улиците след петъчните молитви.
Но дори ако поддръжниците им в столицата могат да отслабят способността на Кадафи да отбранява териториите си, бунтовническите сили са лишени от бронирани коли, артилерия и въздушни сили, за да надделеят при директна атака над столицата.
Способността на режима да оспорва контрола над крайбрежните градове, по-рано превзети от бунтовниците, показва перспективи за проточване на конфликта. Ако това наистина се случи, контролът над нефтените полета и контролиращите техния износ пристанища би могъл да се превърне в решаващ театър на военните действия, предопределящ резултатите от гражданската война.
Бунтовниците не могат да победят сами, заради слабото си въоръжение
Перспективата за продължителен военен сблъсък също така променя характера на бунта: либийското въстание надали ще бъде наречено името на някое благоуханно растение, или ще утвърждава принципите на Ганди и Мартин Лутър Кинг, а в редовете на бунтовниците уменията за работа с Twitter може да станат по-маловажни от сръчната употреба на старите съветски ръчни противовъздушни ракети "СА-7". Както и в Испания, след като бунтът преминава в гражданска война, демократите не могат просто да разчитат на въоръжените граждани, а имат нужда от собствени професионални военни сили - със съпътстващия риск от милитаризъм.
За да надделеят бунтовниците в гражданската война, трябва да бъде неутрализирано огромното преимущество на силите на Кадафи под формата на въздушни сили, бронирани коли и артилерия - или чрез убеждаване да преминат на другата страна на достатъчно много от хилядите либийци, все още готови да се бият за Кадафи; или чрез интервенция на сили, способни да елиминират преимуществата като въоръжение на режима; или като бунтовниите получат необходимите възможности и средства да направят всичко сами.
Кадафи не разполага с много политически приятели
Както показва примерът на Испания, събитията в чужбина може да се окажат решаващи: докато Мусолини и Хитлер въоръжават Франко, единствената помощ, която получава Републиката - извън малко помощ от СССР, ограничена от променящите се приоритети на външната политика на Сталин - е от хиляди доброволци от цял свят, повечето от тях с леви политически убеждения, които се включват към "Интернационалните бригади".
Кадафи има доста ограничена международна подкрепа, като дори негови близки приятели като президента на Венецуела Хуго Чавес е слабовероятно да осигурят директна подкрепа. Но диктаторът може да открие симпатизанти в Алжир, където режимът също е заплашен от бунтове - и разполага с достатъчно средства, за да привлече наемници от слабите страни в Западна и Централна Африка.
Западът се колебае какво точно да предприеме - а бунтовниците не искат намеса
Западните сили търсят начини да подкрепят бунта, но все още пробват коя би била най-добрата стратегия. Либийските опозиционни групи са демонстрирали достатъчно ясно, че не желаят чуждестранни войски на своя територия - и мисия на британските специални сили, опитала да потърси контакт с лидерите на опозицията, приключи с унизителен провал през уикенда, след като британският екип бе арестуван от бунтовническите сили.
Има по-голяма подкрепа сред част от опозиционерите за употреба на чуждестранна авиация за елиминиране на предимствата на Кадафи - или чрез въздушни удари, или под формата на някаква зона, забранена за полети; това обаче е вариант, към който повечето западни сили в момента нямат желание да прибягват.
Това естествено би могло да се промени, ако Кадафи използва пълната сила на военния си капацитет срещу гражданското население; вероятно осъзнаващ как масовите кръвопролития биха променили уравнението в международен мащаб, той досега се въздържа да употреби целия си арсенал. Той например не е разпоредил да бъде сринат чрез бомбардировки центърът на бунта - Бенгази, както стори с град Хама бившият сирийски президент Хафез ал-Асад, след като бунтовници го превзеха при въстанието си от 1982 г. - или както го правят през 1937 г. силите на Франко спрямо баския град Герника.
Някои от политиците във Вашингтон твърдят, че САЩ и техните съюзници би трябвало да снабдят с оръжие бунтовниците, а в. "Independent" съобщи в понеделник, че САЩ изглежда са опитали да договорят със Саудитска Арабия бърза доставка на минохвъргачки, противотанкови и противовъздушни ракети, които биха позволили на бунтовническите сили да неутрализират преимуществата на Кадафи без международна намеса. Според вестника Саудитска Арабия все още не е дала отговор на предложението на САЩ.
Едно е сигурно: проточил се вътрешен конфликт не е в ничий интерес
Западът също така ще е загрижен за някои от рисковете на продължителна гражданска война в Либия: тя потенциално би довела до многохилядни жертви и би осигурила на диктатора изгледи да остане на власт, дори и ако властта му бъде ограничена; също така заради нея либийският петрол би изчезнал в обозримо бъдеще от международните пазари - а сред първите кандидати за какъвто и да е еквивалент на присъединяващи се към бунта интербригадисти биха се оказали арабските религиозни и терористични военни организации, които вече са се сражавали в Афганистан и Ирак.
Така че, въпреки някои от характеристиките на сегашните събития, които ги правят сродни с Гражданската война в Испания, залозите в Либия може да се окажат толкова големи, че нито бунтовниците, нито международната общност да бъдат склонни да приемат продължителна борба, която след много месеци би довела до реален резултат. Поне не и преди отново да са опитали да нанесат унищожителен удар.
