Напоследък се правят опити за психологически анализи на очевидното влияние което Берлин има над останалите столици от Евросъюза. Цяла Европа, която е захранена със стереотипи още от началото на кризата, пасивно изчаква резултата от изборите в Германия този месец.
Подновяването на състава на немския парламент на 22 септември ще стане само няколко месеца преди европейските избори в края на май догодина. И в ЕС това се приема като първи акт от мащабна драма, засягаща целия континент, и която има за главен герой болната демокрация в Европа.
Нов наратив в Германия
Историята разказва за Германия - все още "бледата майка" от брехтовите стихове - която е уморена от това да бъде обект на "презрение и страх" сред народите. Действаща с ясна преценка и изцяло отдадена на каузата на Европа, тази Германия бива препъвана от национализма на нейните съседи, предвождани от Франция.
На страниците на в. Guardian, немският финансов министър Волфганг Шойбле потвърждава тази въображаема теза: "Не желаем германска Европа. Не искаме от другите да бъдат като нас."
Немците обаче са с много силна воля, много повече, отколкото са склонни да си признаят. Шойбле настоява партньорите на Германия да избягват да разчитат на национални стереотипи, но аргументите му, неговото омаловажаване на ролята на Германия, също се превърнаха в стереотипи сами по себе си.
Пасивното изчакване на изборите в Германия е потвърждение за хегемонна власт, която се приема за неизменна и неизбежна: точно като политиките на икономии, за които гласът на Берлин бе достатъчен, за да бъдат наложени на всички страни в Евросъюза.
Най-ясният анализ на това състояние на нещата бе направен от немски интелектуалци - философите Юрген Хабермас и Улрих Бек, писателят Робърт Менасе и бившият германски министър на външните работи Йошка Фишер. От началото на кризата, те осъждат националистическата регресия на тяхната страна.
Сред политическите партии, само Зелените са представили своя диагноза. Единият от лидерите им, Йошка Фишер, обвини правителството, че събужда призрака на "германския въпрос", повече от 60 години след погребването му.
Ангела Меркел бива подозирана, че иска да се върне в Европа на суверенните държави: същата Европа, базирана на баланс на силите, разтърсен от войните в последните векове, чието възстановяване е имала за цел да предотврати Европейската общност.
И тези подозрения не са неоснователни
Германският канцлер все повече изоставя проевропейската позиция, която отстояваше през 2012, и се опитва да затваря врати, които преди бяха широко отворени. И по този начин тя бързо се адаптира към възхода на неонационализма (наскоро дебютиралата партия "Алтернатива за Германия" (АЗГ), която привлича и десни, и леви). Речите й и действията й "са лишени от каквото и да е нормативно ядро," оплаква се Юрген Хабермас.
Това е и причината, поради която Меркел побърза да подкрепи британския премиер Дейвид Камерън, когато той наложи вето върху увеличение на бюджета на ЕС: заедно те предотвратиха въвеждането на европейска политика, противодействаща на ефектите на икономиите.
В изказване по германска телевизия на 13 август, Меркел свали още повече бремето от себе си: "Европа трябва да бъде по-добре координирана, но аз не вярвам, че всичко трябва да се прави в Брюксел. Репатрирането на компетенции към страните-членки трябва да бъде разгледано като вариант. Ще говорим за това след изборите."
За австрийския писател Робърт Менасе, проблемите, засягащи еврото, са тясно свързани с ролята на демокрацията и поради това са по-скоро политически, отколкото икономически: те са присъщи на властите, които държавите постепенно репатрират - кампания за реконкиста, стартирала през 2007 г., когато бе въведен Лисабонският договор вместо провалената по-рано федерална конституция.
Оттогава насам страните-членки - съветите на министрите, и срещите на високо равнище на държавни глави и правителства - започнаха да си връщат контрола, отстоявайки илюзорен, но все пак параден суверенитет, който все повече подкопаваше наднационалните институции.
Вродените дефекти в зараждането на еврото, предизвикани от политическия и икономическия съюз, са добре известни. И все пак Европа реагира на тези ефекти, като ги засилваше, вместо да ги преодолява.
Неизбежно е най-голямата икономическа сила да дърпа юздите
И това действително става, при това не без хитрости, до степен Улрих Бек да споменава Макиавели, когато описва империята, създадена от Берлин "неволно": "Точно като Макиавели, Ангела Меркел се възползва от предоставената й възможност - кризата - за да разтърси структурите на властта в Европа". Съюзът вече не е общност, когато прегрешилите длъжници (съвпадение ли е, че в немския "дълг" и "грях" са една и съща дума?) получават унизителния общ етикет "южната периферия на Европа".
Това е и причината за изчезването на каквото и да е "нормативно ядро" и променливостта на германските позиции: за възстановяването на властта на националните правителства, за европейска федерация, за банков съюз, който първоначално бе считан за желателен, но впоследствие бе отхвърлен, за да се защитят интересите на германските банки.
Накратко, както обяснява Улрих Бек: "Принцът, казва Макиавели, не е длъжен да спазва политически ангажимент, поет вчера, ако той не му носи изгода днес."
Изолационистките тенденции на АЗГ ускоряват тази регресия. Ако партията спечели представителство в парламента, образът на Германия ще се промени, но тя няма да остане в периферията на Европа, както го прави Великобритания: принципът на ангажираност на Германия в Европа е записан в член 23 от конституцията на държавата (пренаписана през 1992 г.), но предписаното участие не е федерално.
Последната банална забележка е свързана с паметта
В Германия политическата памет изобилства от бели петна. Хората помнят инфлацията във Ваймарската република, но не и дефлацията и икономиите при канцлера Брунинг (1930-1932), които проправят пътя за изборния успех на Адолф Хитлер. Хората помнят националсоциализма, но забравят какво е дошло след него: опрощаването на голяма част от германския дълг, щедро предоставено от 65 страни, включително Гърция, през май 1953 г.
Дори митът, че Германия е научила уроците на историята, трябва донякъде да бъде преодолян - поне ако не желаем да има Европа, разделена между "фавели": между светци и грешници, които в най-добрия случай се "координират" - и така небрежно се отхвърля идеята за "общност", която някога беше първостепенна цел.
Германия никога повече няма да направи грешката да се антгонизира с Русия, а това значи, че продължи ли тоя процес ни чака една много "интересна" Европа със самостоятелна, но свита в ъгъла Англия, Франция съществуваща като компромис с илюзорен суверинитет и юг отделен от свера с поне икономическа граница. Да му мисли Полша - ако не играе с двете мечки до себе си този път няма да има кой да ги спасява - кофти за тях, но пък ако заиграе с тях може и да спечели от това (поне засега излгежда да следва тая линия). Аз все пак мисля, че илюзията ЕС ще се пази още дълго, причини има толкова много, че дори и Хитлер да се възроди пак ще гледа да я опази за доста време напред. ЕС е по-евтина и по-удобна от войните, а играчите са същите, но състоянието им не е точно същото като предишните пъти.