На фона на светските вълнения, причинени от рождения ден на Вожда и Ръководителя, сред новини за рязане на ленти, торти с магистрали, притчи за юнаци и златни ябълки, съобщението на ръководството на "Агрополихим" за евентуалното затваряне на торовия завод в Девня остана почти незабелязано от ежедневната преса.
Отразено беше само в няколко новинарски сайта. Очевидно заплахата за закриване на едно от най-големите химически предприятия в страната не съдържа необходимата драматичност. В държавата на магистралите затварянето на завод заради невъзможност за построяване на депо се явява несъществено събитие. Въпреки че става въпрос за предприятие с 1100 работници и над 300 милиона приходи от продажби за 2010 г.
Предисторията на съобщението на "Агрополихим" е проста - преди шест години дружеството е започнало постъпки за построяване на ново депо за отпадъци, в което да депонира производствените си отпадъци след изчерпване на капацитета на сега действащото му депо. Въпреки че още през 2006 г. е прието съответно постановление на Министерския съвет и че дружеството има всички екологични разрешения, Министерството на земеделието не намира време да му продаде земята, необходима за изграждането му.
Дружеството пише многобройни писма до най-различни институции, но резултат няма. Междувременно капацитетът на сегашното му депо е на път да се изчерпи. Дружеството няма как да произвежда в рамките на комплексното си разрешително без да депонира отпадъци. Затова затваря производството си в България, демонтира оборудването си и го изнася някъде другаде, където да построи производствени мощности и депо в разумен срок.
"Агрополихим" е един от малкото останали жизнеспособни представители на българската социалистическа химическа индурстия. Онази, която нашите бащи и дядовци са строяли като бригадири или трудоваци в романтичните и не толкова романтични години на социализма. Същата онази, по разграбването на която въздишат пенсионерите и до днес.
Предприятието имаше шанса да бъде приватизирано от стратегически чуждестранен инвеститор през 1999 г. Преживя постсоциалистическото разграбване на индустриалните предприятия, което отнесе други химически заводи, като "Химко" - Враца. Преживя няколко икономически и пазарни кризи, включително и последната, при която значително редуцира производството и персонала си поради намалялото търсене на торове на международния пазар.
Преживя газовата криза, при която беше заплашено да затвори врати поради липсата на диверсифицирани газови доставки за България. Очевидно успява да се живее и с несигурността в дългорсочен план на цените на природния газ, който е сред основните му суровини.
Изглежда, обаче, че "Агрополихим" няма да преживее чиновническото нищоправене. Последното е равно на две икономически кризи, една газова криза и едно торнадо в добавка.
Последиците от затварянето на торовия завод далеч ще надхвърлят освобождаването на персонала му от 1 100 души. Като всеки голям икономически оператор, предприятието създава сателитна заетост в множество други фирми, които го снабдяват със стоки и услуги или дистрибутират продуктите му.
Част от тези фирми на свой ред ще затворят врати или ще намалят операциите си. Генерирайки още множество безработни - довчерашни обикновени честно изкарващи си хляба граждани, в допълнение на онези 1 100 души, които ще освободи "Агрополихим". Торовият завод е и основен източник за реализация на сярната киселина, получавана като остатъчен продукт в металургичните предприятия.
При намалено търсене вместо да я продават и да реализират приходи, тези предприятия ще бъдат принудени да я депонират като отпадък, като плащат за депонирането й. Така затварянето на "Агрополихим" може да засегне конкурентноспособността на една от най-големите български индустрии - цветната металургия, на която се дължи и съществена част от икономическия растеж на страната.
Но най-опустушителни ще са моралните щети. Изумителната история за шестгодишно безрезултатно писане на писма до различни институции и лутане из дебрите на българската бюрокрация ще разнася инвестиционната "слава" на България по света години наред.
От личен опит знам, че всеки голям нов инвеститор не разчита на захаросаната информация, изнасяна по икономически форуми и официални презентации. Той разговаря с инвеститорите от сходни сектори, които вече имат или са имали присъствие на този пазар. Задава им конкретни и прости въпроси, като например, колко време отнема да получиш едно или друго разрешение. И ако онова, което чуе, не е success story, не е склонен да инвестира.
Далеч съм от мисълта, че през последните години българските чиновници от Министерство на земеделието не са работили по въпроса на "Агрополихим". Убеден съм, че те усилено са си резолюирали един на друг писмата от дружеството, писали са си докладни, чели са докладни от подчинените си, свиквали са оперативки, преглеждали са купища документи, представени от дружеството, загубвали са ги и пак са ги искали, отново са ги преглеждал и т.н. Обединени от общия си страх да не вземат грешно решение, те не са взели никакво решение. От всичките им усилия няма никакъв резултат. Или може би има - "Агрополихим" затваря.
Нищоправенето е базова норма на българската бюрокрация. Основно правило за оцеляване на всеки български чиновник е да не прави нищо, което може да бъде преценено като грешно. Тъй като липсват ясни предварителни правила за това, което чиновникът може и следва да прави и това - което не може, всяко нещо, което той направи може да бъде преценено като грешно. Кое е грешно и кое е редно е въпрос на субективна последваща преценка на началника. Следователно, ако направиш нещо, могат да ти търсят отговорност. Наказания за нищоправене обаче няма.
През последните три години министър Мирослав Найденов пребори въпросите на кривите краставици, "Дупетата", цените на яйцата, цените и качествата на козунаците, както и много други цени. Громеше от телевизионния екран лошите търговци на хранителни добавки, които слагали обозначенията на продуктите от опаката, вместо от лицевата страна на опаковката. Ентусиазирано продаваше шарани на Никулден. Посети де що имаше земеделски или хранително-вкусов панар или изложение.
Човек не може да си пусне телевизора, без да се натъкне на ентусиазираната му особа. Можем само да се надяваме, че сред цялата суета, все пак ще намери малко време да въведе минимални правила, с които да научи чиновниците си да работят по начин, че да предоставят действителен резултат в рамките на разумните срокове, предвидени в законите .
А дотогава - корабът ще потъва, а оркестърът ще свири.
На този некадърен боклук горе, селското кучкарче, недонаучилият конски доктор, не случайно му викат Миро Мършата