"Родени от революцията на онези, които копнееха да бъдат свободни, ние приветстваме факта, че в Близкия изток и Северна Африка се пише история и че начело на събитията стоят младите. Защото навсякъде, където хората жадуват свобода, те ще открият приятел в лицето на САЩ. В крайна сметка тази вяра, тези идеали, са истинското мерило за лидерството на Америка."
Това заяви американският президент Барак Обама в понеделник в първото си пряко обръщение към американския народ от началото на операция "Зора на Одисеята" и на американските ракетни удари срещу Либия. Той понесе много критики - че се "колебае", задето не се допита до Конгреса, за това, че се е увлякъл или пък не е направил достатъчно.
Сега той даде своя отговор и в същото време предостави най-ясното обяснение досега на доктрината "Обама" за военна намеса с хуманитарна цел.
Далеч не "колеблив", а "относително изключителен" е начинът, по който Обама реагира на кризата в Либия - това е тезата на Белия дом, прокарана завоалирано в речта и в прав текст в брифингите с високопоставени правителствени представители.
Само за 31 дни от началото на протестите той наложи тежки санкции, замрази авоарите на полковник Кадафи, постигна категорична резолюция на Съвета за сигурност на ООН, организира международна коалиция, започна почти безпогрешна военна кампания, изтласка силите на полковник Кадафи обратно на запад, извади от строя противовъздушната отбрана на полковника и порази голяма част от сухопътните му сили.
Всичко това се случи, без да се налага американски войски да стъпват в Либия, без жертви сред американските военнослужещи и с минимални цивилни жертви в Либия. Още по-добре е, че след като всичко това вече е факт, сега участието на Америка може да намалее, НАТО може да поеме командването, а европейските съюзници ще поемат по-голяма част от товара. Сравнете това, призовават високопоставените представители, с годините, които бяха необходими, за да се стигне до намеса в Босна през 90-те.
Към тези хиперреалисти, които питат защо беше необходимо Америка въобще да се забърква в Либия, отговорът на президента изглежда е следният. Първо, той никога няма да се поколебае да използва военна сила, ако се наложи и самостоятелно, в защита на основните интереси на нацията.
В Либия не бяха застрашени такива интереси, но някои други бяха. Размириците в Либия например можеха да опропастят носещите много повече последици демократични революции в Тунис и най-вече в Египет, където са заложени много по-сериозни интереси на Съединените щати.
Освен това нямаше да е справедливо Вашингтон да си затвори очите пред смразяващата кръвта заплаха на Кадафи "да не прояви милост" към жителите на Бенгази. В такива случаи обаче е изключително разумно, стига да е възможно, Америка да сподели тежестта на военните действия със съюзници под санкцията на ООН. Ето как Обама изрази това в своята реч:
Вярно е, че Америка не може да използва военната си сила навсякъде, където има репресии. И предвид цената и рисковете на военната намеса трябва винаги да претегляме собствените си интереси с необходимостта от действие.
Това обаче не може да бъде аргумент никога да не действаме в името на правдата. В тази конкретна страна - Либия - в този конкретен момент, ние бяхме изправени пред перспективата от насилие в ужасяващи размери.
Имахме уникалната възможност да спрем това насилие - международен мандат за действие, широка коалиция, готова да се присъедини към нас, имахме подкрепата на арабските държави и зов за помощ от народа на самата Либия.
Освен това имахме възможност да спрем настъплението на силите на Кадафи, без да разполагаме американски войски на територията на Либия. Да отстъпим от отговорността на Америка като лидер и в още по-голяма степен от отговорността ни към други човешки същества при такива обстоятелства би било предателство срещу нашата същност.
Някои държави може и да могат да си затворят очите пред жестокостите в други страни. Съединените американски щати обаче са различни. И като президент аз отказах да изчакам снимките на кланета и масови гробове, преди да предприема действия.
За критиците от другата страна на спора, които питат защо Обама не довърши започнатото, като ликвидира самия Кадафи, отговорът на Белия дом е, че това не само ще бъде превишаване на мандата на резолюция 1973 на Съвета за сигурност, която призовава само за защита на цивилното население, но и носи риска от разцепване на изкусно сформирания съюз.
Така Америка ще се озове "в притежание" на бъркотията, която ще последва. Правителството признава, че развръзката в Либия, най-вероятно при всяко положение, няма да мине гладко, но то би предпочело една бъркотия, породена от международната общност, вместо такава, за която отговаря само Америка.
Може ли тази сдържаност на САЩ да даде възможност на полковник Кадафи да се задържи с месеци, дори по-дълго, въпреки всички други опити той да бъде изтласкан и изолиран? Може би, но дори той да се барикадира в някой бункер в Триполи, обграден от жив щит, Белият дом не вижда как би могъл да продължи да управлява Либия.
Друга критика към Обама е, че политиката му е непоследователна. Защо удря Муамар Кадафи, а не се намесва на страната на опозицията в Йемен, Бахрейн, може би дори Сирия?
Предполага се, че Обама подготвя нова реч за някой момент през следващите един-два месеца, в която ще очертае широката си представа за това какво означава арабското пробуждане за арабите и за света и ще обясни как Америка би могла да помогне за това то да бъде побутнато в благоприятна посока.
И все пак президентът вярва, че при сегашните бързо променящи се обстоятелства има толкова много неизвестни, че не е възможно да се възприеме една доктрина, която да е подходяща за всеки отделен случай.
Бахрейн смаза опозицията със сила, но не по начина, по който се опита Кадафи, а и Америка с военноморската си база, и Саудитска Арабия имат големи стратегически интереси в страната. Същото важи и за Йемен - тюрлюгювеч от племена и фракции с опасното присъствие на "Ал Кайда".
Докато Обама не произнесе по-важната си реч за значението на арабското пробуждане, Белия дом ще продължи да фокусира вниманието си до голяма степен върху събитията в Либия. Високопоставени представители на Белия дом твърдят, че ще продължат да настояват за военни действия срещу въоръжените сили на полковника във всяка ситуация, в която може да се прецени, че те представляват заплаха за цивилното население.
Съединените щати вече са в контакт със силите на опозицията и макар все още да не са готови да ги признаят като законно правителство на Либия (както направиха французите), те клонят в тази посока. Изключително важно е, че администрацията не смята, че резолюция 1973 забранява на чужди държави да въоръжават опозицията. Ето как Обама описа следващите си стъпки:
"С намаляването на военните ни усилия онова, което можем да направим и ще направим, е да подкрепим стремежите на либийския народ. Ние се намесихме, за да предотвратим клане, и ще работим с нашите съюзници и партньори, които ще поемат ръководството, за да поддържаме безопасността на цивилните.
Няма да позволим на режима да си достави оръжия, ще отрежем източниците му на пари, ще подпомогнем опозицията и ще работим с други държави, за да приближим деня, в който Кадафи ще напусне властта. Това може да не се случи за една нощ, тъй като значително отслабеният Кадафи се опитва отчаяно да се задържи на власт.
Трябва обаче да е ясно на хората около Кадафи и на всеки либиец, че историята не е на негова страна. С времето и пространството, което осигурихме на либийския народ, той ще може сам да определи съдбата си и така трябва да бъде."
Това беше добра теза и добра реч. Ако полковник Кадафи бъде свален бързо от власт или докаран до безсилие в някой бункер, на никого няма да му пука особено за начина, по който Обама сформира съюза и организира кампанията. Това може би наистина ще се запомни като изключителен външнополитически успех.
След спасяването на Кувейт през 1991 г. обаче президентът Джордж Буш-старши също очакваше режимът на Саддам Хюсеин да се срине в кратък срок. Екипът на Обама твърди, че този път обстоятелствата са съвсем различни.
Дано това да се окаже вярно.
