Студено е, а слънцето може и да не се покаже на сутринта. Тъмните сенки, влагата и белите стени, пропити от мириса на марихуана и цигари обгръщат цялата стая. Живея в истинския Амстердам, не онзи с проститутките и кофи шоповете. Sin city, както му викат тукашните из крайните квартали.
Събуждам се и се опитвам да намеря смисъл, онази мисъл, която ще ме вдигне от леглото и ще ми помогне да изляза и да победя. Не я намирам, псувам и ругая, докато се опитвам да отворя очите си. Оглеждам се наоколо - дим, мръсни дрехи, боклуци, празнота.
Чакам някоя врата да се отвори и да видя приятел, познат, ала и това няма как да се случи. Водя въображаеми разговори с хората, които ми липсват. Свободното си време прекарвам на въртящ се диван, а срещу него има огледало.
Виждам бледа, отслабнала сянка на човека, който бях. Рошава коса, брадясал ... Спомням си слънчевите безгрижни дни, но силна гръмотевица ме връща в реалността. Дърпам завесата. Отново вали, отново вятърът превива дърветата и огъва хората. Опитвам се да се приведа във вид... Всъщност има ли значение.
Говоря си сам и търся думите, които ще се сетя, и ще успея да погледна по друг начин на нещата. Не ги намирам.
Прекарвам десетки часове седмично пред това огледало, не защото няма с кой да си говоря, а защото няма какво да науча от околните. Дойдох с огромното желание да науча нещо, да изкарам образованието си и да работя. Осъзнавам, че няма да се справя.
В университета е пълно с хора, загубили човешкото, маршируващи кукли - обучавани, следени, вече научени, че единственият начин да успееш в живота е, ако работиш всеки ден от 9 до 17 часа.
Лицата им, както и моето, са изморени и бледи. Точно в това не исках да се превръщам, точно това се надявах да избегна и все още се опитвам. Започва и денят, умело запълнен с лекции, чийто край едвам дочаквам. По повечето предмети имам домашни, проекти, доклади. Сграбчили всяка свободна минута, постоянно напомнящи ми, че каквото и да правя, винаги има още нещо.
Есенни листа покриват пътя ми към вкъщи и осъзнавам, че не съм бил щастлив от доста време насам. Музиката ме спасява, слушам песни, които ми припомнят безгрижните дни. Хладното слънце едвам се прокрадва измежду облаците. Усмихвам се, защото ми става топло и приятно. Спирам на мостчето над реката и обръщам глава назад. Осъзнавам, че мразя всичко в онази сграда. От преподавателите, през местните, до храната в кафенето. Погледът ми се премества към общежитието, което ме е приютило.
Жълто-бяла сграда, сравнително голяма, апартаментите са отдавани под наем на студенти и чернокожи. Недобро място нощем. Едри капки дъжд ме връщат в реалността, на средата на алеята за колоездачи, а облаците над мен стават все по-тъмни. Не успявам да изпреваря дъжда и се прибирам мокър, вземам горещ душ и пия витамин C, защото ако се разболея, ще е наистина "чудесно".
Сядам на дивана и паля цигара, изпускам дима и проследявам движението му. Хаотичен и същевременно спокоен, намира мястото си в стаята ми. Денят свършва за повечето, но не и за мен. Сещам се, че цял ден не съм ял нищо. Две филии може би? Не мога да се сетя. Приготвям си спагети, защото е лесно и бързо, ако имам време и желание - омлет!
Хапвам, пия сок, поемам дълбоко въздух и сядам на евтиното дървено бюро, заобиколен от хиляди страници, учещи ме как и какво да мисля. Замислям се за живота и се сещам за един цитат: "Няма по-безнадеждно поробени от онези, които фалшиво вярват, че са свободни". Питам се дали фактът, че имам различно мислене, ме прави по-добър или лош човек.
Отговорът идва след секунди. Съжалявам, че не мога да бъда като другите. Съжалявам, че искам да съм щастлив. Иска ми се да си поговоря с някого, но съквартирантите ми са в почивка, няма какво ново да кажа на приятелите си във Facebook, просто защото всеки ден е еднакъв. Забравен съм. Паля цигара и сядам да уча, надявайки се един ден да намеря смисъла на това. Стаята се изпълва с дим, изчезващ както надеждите ми да се справя тук.
Забравям самотата, студа и Амстердам - и отварям учебниците. Апартаментът е пуст и прютява всичката тишина на света. Нищо не се е променило, няма и изгледи да се промени.
Така ли ще живея още 1 месец ... година ... три?
Ванчо, а запри се, мойто момче, всички вече разбрахме, че си забележително творение на природата, за разлика от всичката останалата измет в университета: имаш различно мислене( по твои твърдения), искаш да си щастлив( хубаво е, дето си твърдо убеден, че паплачта университетска не иска да е щастлива),цениш качеството( нищо, че за момента си принуден да се задоволиш с евтина мебелировка, пък няма и прислужница да изпере, сготви и изчисти...)Ай сега, земи прочети нещо, че за това са те пратили мама и тати в странство... А, и стига си пушил, вредно е за здравето.Па земи и да проветриш, нищо , че вънка ръси дъждец, няма да се стопиш, я Боже, колко мъка има по тоя свят ,Боже...( цитат, ако не си спомняте)
Много минорно. Все пак си млад, недей така!
Митко, браво за съвета! Аз само ще добавя, че за който има очи да го види, Амстердам е прекрасен град.... Запали си слънцето отвътре... и ще те топли и когато го няма навън...
Едно на ръка прекалено евтиното бюро, дъжда и някаква омразна баничарница. Човекът описва до последната подробност и най-незначителните си движения и емоции. Вживян като главен суперстар в известен холивудски филм. Ще му отнеме само "малко" време докато осъзнае, че леко се изхвърля. Или иначе казано много следкато му се изредят всички изключително работливи спамери, преуспели сънародници и т.н. антиподи, а те са доста
Пич, прекалил си с тревата.
Пич,имаш некви проблеми явно.По-принцип холандците са си бозави и бледи,добре че имат доста чернокожи да им оправят цвета а и доста емигранти от всякакви цветове и националности.Определено там се иска яко учене или бачкане за да постигнеш нещо.Трева навсякъде се пуши,мръсотия и мизерия можеш да видиш навсякъде......така,че трябва да мислиш по-позитивно Ела да учиш тук в България,студентите имат цялото време на света на разположение,кеф ти алкохол,кеф ти мацки,кеф ти трева и от време на време може да се сбиеш с някой или да го намушкаш с нож
ВлАчи, Льоле!
Гадно си е да си сам в чужда държава.Спор няма.Ама ей тука е решението. http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/190219_521123924583415_648150811_n.jpg Обаче,като ми е тегаво ме спасява максимата "Винаги може и по-зле".Един път,ей така си мислех,че по-зле няма накъде.Сам,в чужда държава,без работа,парите свършват.Викам си:копеле,т'ва ебаси тегавото.И баш тогава се оказа,че ще ставам татко.Ей,сега вече няма накъде по-зле,викам си.Обаче и тогава стана по-зле!Ма тва е друга история.Та от тогава си имам едно наум и гледам да не се оплаквам от живота.
Бенджи, пък маята максима е - "няма начин да няма начин".
Мина "Аз само ще добавя, че за който има очи да го види, Амстердам е прекрасен град". Вкусове разни. Амстердам си е голям екшън, на мен обаче още на втория ден ми омръзна. Разходка из каналите, Мадам Тюсо, музеят на Ван Гог, един Блубери- Ям-ям в кофешопа и в общи линии си видял всичко. Навсякъде гъмжи от напушени, крещящи туристи абе... пълен маймунарник. Град за млади хора На мен по- ми хареса в Хага, там наистина имаш чуството че си в европейски град с традиции. Великолепие даже и в най-малките детайли, зеленина и здравословен микс между спокойствие и лек градски стрес.
Мен най-ми хареса Дъблин.Направо се влюбих в тоя град.Още ме е яд,че не си набих камшика натам едно време.Ужасно красиво и приятно място.
Бе то и Австрия е на има няма час от България,ама разликата е около 200 години
Бен Доувър дотам не съм 'одил, отвъд Ламанша съм забивал знамето единствено у Лондра. За Дъблин от приятели съм чувал че е яко, но и било доста скъпичко... Статията малко я обърнахме на туристически справочник, както и да е, лошо няма. Готино е да се пътува, даже докато пиша това поглеждам с едно око към шкафа с куфара в него
В Дъблин се возих гратис в гратския транспорт. С разрешението на шофьора на автобуса, разбира се. Качвам се от Тала и подавам му 5 евро на шофьоря да си платя билета. Оня нещо ми боботи зад стъклото. Оказа се, че работят само с монети. Изсипват се в една фуния и си късаш билета - 1,50 евро. Обаче аз нямам монети и се засилих да слизам. Шофьорът ми предложи да седна и да продължа пътуването си да Дъмдрум. На слизане му обещах, че като се връщам, ще си платя и двата билета. За малко да ме убие!
Прочетох коментарите, страхотни са, и съм сигурна че са ти помогнали много Иване. Само искам да обобщя че истината е не само една. Вярно е че са като роботи, пчелички, направени по калъп, мислят, говорят и се държат по един и същи начин, с едни и същи фрази, безралични, не изразяват емоции, още от гимназията излизат така. Съгласна съм с коментара на Шаро, №32, много добре е казано, и само човек живял известно време в западния свят, а не само посетил като турист, може да констатира това. (Наскоро прочетох надпис пред една църква - когато в усилията си за успех се бориш, печелиш целия свят но губиш душата си).Това е особено вярно за Северна Америка, (дори и Китай, Япония, и там живеят за да бачкат), но за Европа в доста по-малка степен. Европейците знаят как да живеят и са запазили човешкото в себе си, поне досега. Така че радвай се че си там на два часа път от България, като те стегне шапката да можеш да си ходиш и да се зареждаш. Аз съм от доста години емигрант на по-далечно място и си идвам доста рядко. Онзи ден гледах снимки в фб на Троян, Котел, Балкана и ми стана страшно мъчно, толкова тежко и мъчно че с думи не може да се опише. Толкова уют и топлина има в тази нашта природа, в тези къщички с червени покривчета, каручките с магаретата, билките които никъде ги няма с такъв аромат, какъв е този хумус в почвата, че дава такава вкусна храна дето няма дори и в Гърция. Спомних си като малка как сме обикаляли с колата проходите, селата, аромата на Балкана, как беряхме лешници, как месихме домашни питки и петела ни събуждаше сутринта. Това никога повече няма да се върне, и няма да е същото. Сега живея в бетонното царство! Мисля си че сега знам значението на думата носталгия, какво значи наистина да изпитваш носталгия, и че наистина може би трябваше да дойда тук в празната земя, за да разбера какво значи България за нас, които сме израстнали в нея. Но лошото е че и в България нещата вече никак не са добре. Какво да се прави, духът на времето е друг, всичко тече, всичко се променя. Иване, това отчаяние което изпитваш е само в началото, после ще виждаш нещата с други очи. Нормално е, всяко начало е трудно. Искам да ти припомня без да те укорявам, кое е превърнало маймуната в човек - ТРУДА. Различните оръдия на труда са дали имената на различните епохи в еволюцията на първобитния човек - бронзова и тн. (Това го пише и в учебниците по история 5 клас!). С други думи ако маймуните само са седяли по цял ден и са се гледали и чесали - нямаше да има хора. От статията разбирам кое те дразни, самотата, липсата на социален живот и пр, но не става ясно какво точно искаш от живота си, кое би те направило щастлив, какво представлява едно пълноценно прекарване на времето за теб, в кое виждаш ти конкретно смисъла. За да намериш смисъла, първо трябва да откриеш себе си, мисля че това ти е проблема. Задай си въпроса в коя професия искаш да се реализираш, останах с впечатление че насила учиш там. Ходенето на работа от 9 до 5 е много приятно ако харесваш това което правиш ,ако се чустваш мотивиран и полезен. Чрез труда човек узрява, развива качества като воля, търпение, социални умения, отговорност, оргазнизация, концентрация и др. Само ако ги имаш тези качества, могат да ти се случат и други неща по-нататък- други възможности излизат и тн (теорията за спиралата на живота - едно нещо не може да ти се случи без да си преминал предишните етапи). Трудът също има и лечебен ефект - ДЕПРЕСИЯ СЕ ЛЕКУВА САМО С ДЕЯТЕЛНОСТ, а не с хапове. Сега се сещам и за теорията за мозъчното развитие. Човешкият мозък достига пълноот си развитие едва след 25 - та година. Това което наричаме узряване. Това е причината поради която тийнейджърите се интересуват само от игри, забавления, купони и др. Не знаят какво искат от живота си, не им се работи, вземат погрешни решения и тн. След една определена възраст обаче човек вече изпитва нужда да работи, да бъде градивен и креативен, да е от полза на себе си и другите, да се грижи за дргуите, да има цел. Това е психологическа нужда (Маслоу, Роджърс), свързана с умствено и хормонално улягане и съзряване. Разбира се, различните хора се развиват с различна скорост, по-бързо или по-бавно. Има някои остават цял живот в пубертета. Но Иване сега когато вече си самостоятелен, бързо ще помъдрееш и само след две години ще поглеждаш с усмивка назад. Няма нищо по-хубаво от това да си самостоятелен и сам да избереш пътя си, това е истинската свобода. Така че действай, инак после ще си казваш защо не си направил това и това...Желая ти успех! П.С. Поздравления за статията!