Студено е, а слънцето може и да не се покаже на сутринта. Тъмните сенки, влагата и белите стени, пропити от мириса на марихуана и цигари обгръщат цялата стая. Живея в истинския Амстердам, не онзи с проститутките и кофи шоповете. Sin city, както му викат тукашните из крайните квартали.
Събуждам се и се опитвам да намеря смисъл, онази мисъл, която ще ме вдигне от леглото и ще ми помогне да изляза и да победя. Не я намирам, псувам и ругая, докато се опитвам да отворя очите си. Оглеждам се наоколо - дим, мръсни дрехи, боклуци, празнота.
Чакам някоя врата да се отвори и да видя приятел, познат, ала и това няма как да се случи. Водя въображаеми разговори с хората, които ми липсват. Свободното си време прекарвам на въртящ се диван, а срещу него има огледало.
Виждам бледа, отслабнала сянка на човека, който бях. Рошава коса, брадясал ... Спомням си слънчевите безгрижни дни, но силна гръмотевица ме връща в реалността. Дърпам завесата. Отново вали, отново вятърът превива дърветата и огъва хората. Опитвам се да се приведа във вид... Всъщност има ли значение.
Говоря си сам и търся думите, които ще се сетя, и ще успея да погледна по друг начин на нещата. Не ги намирам.
Прекарвам десетки часове седмично пред това огледало, не защото няма с кой да си говоря, а защото няма какво да науча от околните. Дойдох с огромното желание да науча нещо, да изкарам образованието си и да работя. Осъзнавам, че няма да се справя.
В университета е пълно с хора, загубили човешкото, маршируващи кукли - обучавани, следени, вече научени, че единственият начин да успееш в живота е, ако работиш всеки ден от 9 до 17 часа.
Лицата им, както и моето, са изморени и бледи. Точно в това не исках да се превръщам, точно това се надявах да избегна и все още се опитвам. Започва и денят, умело запълнен с лекции, чийто край едвам дочаквам. По повечето предмети имам домашни, проекти, доклади. Сграбчили всяка свободна минута, постоянно напомнящи ми, че каквото и да правя, винаги има още нещо.
Есенни листа покриват пътя ми към вкъщи и осъзнавам, че не съм бил щастлив от доста време насам. Музиката ме спасява, слушам песни, които ми припомнят безгрижните дни. Хладното слънце едвам се прокрадва измежду облаците. Усмихвам се, защото ми става топло и приятно. Спирам на мостчето над реката и обръщам глава назад. Осъзнавам, че мразя всичко в онази сграда. От преподавателите, през местните, до храната в кафенето. Погледът ми се премества към общежитието, което ме е приютило.
Жълто-бяла сграда, сравнително голяма, апартаментите са отдавани под наем на студенти и чернокожи. Недобро място нощем. Едри капки дъжд ме връщат в реалността, на средата на алеята за колоездачи, а облаците над мен стават все по-тъмни. Не успявам да изпреваря дъжда и се прибирам мокър, вземам горещ душ и пия витамин C, защото ако се разболея, ще е наистина "чудесно".
Сядам на дивана и паля цигара, изпускам дима и проследявам движението му. Хаотичен и същевременно спокоен, намира мястото си в стаята ми. Денят свършва за повечето, но не и за мен. Сещам се, че цял ден не съм ял нищо. Две филии може би? Не мога да се сетя. Приготвям си спагети, защото е лесно и бързо, ако имам време и желание - омлет!
Хапвам, пия сок, поемам дълбоко въздух и сядам на евтиното дървено бюро, заобиколен от хиляди страници, учещи ме как и какво да мисля. Замислям се за живота и се сещам за един цитат: "Няма по-безнадеждно поробени от онези, които фалшиво вярват, че са свободни". Питам се дали фактът, че имам различно мислене, ме прави по-добър или лош човек.
Отговорът идва след секунди. Съжалявам, че не мога да бъда като другите. Съжалявам, че искам да съм щастлив. Иска ми се да си поговоря с някого, но съквартирантите ми са в почивка, няма какво ново да кажа на приятелите си във Facebook, просто защото всеки ден е еднакъв. Забравен съм. Паля цигара и сядам да уча, надявайки се един ден да намеря смисъла на това. Стаята се изпълва с дим, изчезващ както надеждите ми да се справя тук.
Забравям самотата, студа и Амстердам - и отварям учебниците. Апартаментът е пуст и прютява всичката тишина на света. Нищо не се е променило, няма и изгледи да се промени.
Така ли ще живея още 1 месец ... година ... три?
Aвторът да се обръсне, да си изпере дрехите и да спре за малко с тревата. Тогава може и да почне да ползва времето си малко по-пълноценно, вместо да се терзае с безсмислени словоизлияния като това
@Borracho | 16.10.201213:18 Напротив! Много от БГ студентите в Холандия са точно такива Като осъзнаят, че освен да пушат тревичка, трябва да учат, а по някое време и евентуално да работят, се депресират и си свиват още един качак против големия стрес и напрежение Естествено, не искам да генерализирам, има и читави български момчета и момичета там :>
Явно е новобранец , т.е. първокурсник малкият.Отлетял на далече от бащината стряха, за да учи и да сполучи и съвсем не е изключение още с първия мрачен дъждовен ден, с първия кош нечисти дрехи , празен хладилник и заминаване на компанията във ваканция да се почувства изгубен и самотен. Само още следващата събота, като се приберат аверите, като грейне слънцето, като се влюби в някое девойче от групата ще му стане топличко на душата и ще спре да се раздира от екзистенциални дилеми. Дребен, всички минават през тази месомелачка, стискай зъби.
Институтът тесен за мойта душа е . Кога човек дойде тук да задълбае с цел да превземе крепостта наука ...след време той чувства, че мозъкът му пука по всички извивки, шевове и гънки. ...И бащини сметки изпипани и тънки по дяволите литват в небесната шир и той не може вече да намери мир. И в книги дебели за своята плът той разбира харно, че те го делят от другите хора, от тяхната радост, че напразно губи тука свойта младост. Че един работник, който с чука чука, чука 5-6 часа и хич не му пука, а вечер се прибира доволен и щастлив, когато ти доказваш, че някой бил крив, че друг бил казал- така, па така, тогава той скита с момиче под ръка. Мисля ази още, че овчарят същ, нищо, че живее на пек и на дъжд, мъката излива в своя кавал, когато ти гладен, мрачен, недоспал, доказваш с пергели, кривки, транспортири, че кавал без дупка не може да свири. Мисля още утре на своя глава да отида при тия, що решават това пред тях да застана, на тях да се покажа и да мога аз с това да им докажа, че не съм машина, че не съм робот че аз имам също право на живот. Рече и отсече.Започна трагедията. Изпитът завърши. Само в зала трета двайсетина души си пробваха късмета. На студент по двама асистенти бяха, ала героите наши, вчерашни не бяха и тогава Кочо - стария студент - побелял, набръчкан, а нявга - левент, като видя, че нищо не може да стори, бръкна под хастара и тихо промърмори " О, Боже, погни ми с тез да се преборя!" ...последните думи изрече в коридора. Сто двадесет души те бяха на брой. Три четвърти паднаха в първия бой. със залп ги посрещна мечтаната сграда и с диви закани: " Така ви се пада!" Повърна ги бързо по родни места защото числото надви храбростта. Защото, защото... - въпроси без край, къде им е гробът днес никой не знай. Или да кажем се случиш от тия, дето накрая получават тапия и доволен поразкършиш кости, поизправиш снага, па тръгнеш по гости, или на разходка, или дето щеш и случайно срещнеш майка със детенце. Детенцето впива в тебе поглед смел и с пръстче те сочи: " Мамо, я поглеж го тоя!" А тя започва да го поучава, че който не учи като тебе става. Ти стискаш зъби и в миг се забравяш и нечия майка на глас споменаваш
Ампели голем си брато ! Не са ебавам да знаеш ако и да са смея! Плуса ти е от мене. Убаво написано и последното ма преби - да измия вика неколко кенефа да са успокоя .
Паячке - и за тебе един плюс душа, за коментар 17! Ареса ми как си го казала .
Ампелиту - и от мене +!
Иратаис , и от мен за тебе +, знаш, че много обичам да те чета!
@Борачо: наборе,много си хард, дай му време на детето . Напомня ми на първите ми дни от студентските ми години в Германия. Отдушник ми беше работата, която трябваше да работя прет почти цялото си "свободно време" за да се издържам, много-много време за сълзи, сополи и песни на Емил Димитров не ми оставаха. Хахахаха! Ивански, добрите новини са, че оправия ИМА! Ще живееш! рецептата е следната: - даже и да не ти се налага да работиш за хляба си, намери си све пак работа. Носи удовлетворение, осмисля ежедневието, може с малко повече късмет да попаднаш на готини хора, с които си струва приятелството/ запознанството. Пари в излишък не пречат на никого, така че най- добре поразпитай колегите или из унито дали няма нещо, било то и за по 7-8 часа на седмица. - В германия са много разпространени форми на съжителство с други студенти, така наречените ВеГе-та. Да речем, трима души (студенти) в тристаен апартамент, всеки си има стая, имаш си личната сфера, но има и с кого да си кажеш 1-2 приказки и да изпиеш едно кафе като се прибереш от лекции и прочие. - Ходи интензивно на лекции и мачкай на изпитите. Из библиотеките скитат не една и две готини моми, пък току- виж си и научил нещо ;)
Според мен не е въпросът, къде и какво учиш, а че в един момент човек просто се превръща в поредната брънка от голямата месомелачка. В Амстердам явно това става още в университета..... в България (понеже университета не е толкова на високо ниво), това става когато излезеш нищо не можещ "специалист" и почнеш неквалифицирана работа... Сори ама такъв е живота, който САЩ налага на останалата част от света - бачкаш като луд по 12 часа на ден за да можеш да постигнеш своите цели: да си купиш храна, която да те крепи за да бачкаш повече; телевизор, с който да ти промиват мозъка, колко си щастлив; телефон, на който шефа да може да те търси денонощно; кола, с която да можеш да се придвижваш до работа; апартамент, където да можеш да водиш своето жалко съществуване..... И понеже се стремиш към гореспоменатите "цели" в живота, които запълват цялото ти ежедневие и не ти остава време за мислене и така ставаш напълно удобно безлично същество, лесно манипулируемо от големия брат САЩ и неговата машина за пари. Време е да се събудиш Нео .. и да видиш матрицата такава каквто е....
https://www.youtube.com/watch?v=nVjsGKrE6E8&feature=related
Ха, че Боби бил марксист!
"Вместо това къде по-нормално би било да се намали безработицата, и вместо един хипер богаташ дето няма време да си изхарчи парите от работохолизъм, на същата работа да се назначат 2 човека, които да я вършат в рамките на 8 часа, и през останалото време да си живеят живота и да си харчат нормалните пари." само да припомня,че при социЪлизЪма за завиването на 2 крушка трябваха (най-малко) 5работника: един държи крушката и четирима въртятмасата накоято е стъпал. Това при условие, че сами си правят отчетите за дейността и качествения контрол Какво повече да се коментира под горецитираното мнение...
1 крушка, разбира се, що пъксъмнаписала 2
Алоо...студента, намери си гадже де