Искам да съм швейцарска домакиня, която в неделя излиза да гласува на референдум за статута на домашните любимци, след което се връща да разчисти снега върху ливадата пред къщата и пече златист кейк в тишината на следобеда. А не слуша истеричните купони на съседите си, които опровергават слуховете, че чалгата залязвала. Вероятно нахапаната от улични кучета преди няколко дни в Смолян жена иска същото. Уви, България няма скоро да пребори безумната популация от улични животни. Няма да спечели и войната с простотията - не само на междусъседско ниво, но и на национално.
Искам да живея в северна Испания, където снегът е толкова изненадващ, че наистина прилича на бедствие, тъй като подобен сняг не бил валял от четвърт век насам. Там е събитие и приключение да попаднеш в снежния капан. И макар и с отрицателен знак, е някак вълнуващо. Не искам снегът да е вечен, познат до болка проблем, на който все не намират решение, техниката все не излиза навреме и въпреки ранните прогнози все сме в бедствено положение. Днес газих до над глезените в разтопен мартенски сняг при банално пресичане на централно софийско кръстовище. После ходих по тротоар, по който вероятно пътечката в ранни зори е проправена от немощни пенсионери, към които държавата се държи неблагодарно и като зла мащеха.
Но както каза някой сполучливо, ние в България имаме таланта да си се препъваме в един и същ камък и май обичаме да го правим с мазохистично неудоволствие, което не води до никакво разрешаване на конкретния проблем. Снегът все е непреодолимо препятствие, кучетата все намират начин да ни надхитрят, а в Стара Загора все така са в неведение кой или какво ги обгазява, години наред...
Искам да членувам в женски клуб в някое от свръхуредените и приятелски конструирани към индивида и данъкоплатеца западни общества, в които да давам от излишните си пари за дарения и в полза на бедстващи деца на другия край на света, а не да се чувствам постоянно даваща... на държавата, която сега пък иска да ми взима повече и под формата на здравна вноска. За една седмица същата тази държава невинно произведе и ми поднесе радостната вест, че топлинните счетоводители са много загрижени за платците на топлина и ще ги задължат да си купят нови топломери, защото старите се амортизирали, а сега се оказа, че ще се плаща и такса "електромер". Очакваме такса "въздух".
Искам да живея в държава, в която след като се надигне обществена буря за безобразията в образователната система и катастрофите в учебниците и умовете на децата, а министърът ни убеждава от всички сутрешни блокове как ще се пренапишат учебниците, да не отлагат новия закон за неизвестното бъдеще. Защото това ми е по-спешно и важно от крамолите и стенограмите на президента и закачливия Дянков. Искам да живея в държава, в която не раждам детето си с мисълта къде и дали ще ходи на градина след две или три години. В която да ме питат искам ли целодневно обучение или не, дали предучилищната подготовка да започва на 5 години и дали съм съгласна да се пенсионирам с няколко години по-късно. Не непрекъснато някой да експериментира с живота ми, здравето ми, децата ми, сигурността ми.
Не желая да живея в държава, в която всяка налудна идея може да си осигури лоби и да се превърне във факт, срещу който след това са принудени да се борят родителски организации, професионални сдружения, НПО, интернет-общности... След като някой е съчинил поредното законодателно недоносче.
Искам да живея в държава, в която извращенията са изключение, а не правило. В която насилието над деца шокира, защото е било много добре прикривано и излиза на повърхността десетки години след случилото се, а не като тук: целият град да знае и никой нищо да не прави.
Държава, в която първият автор на супер сделка за земя на плажната ивица, купена на безценица, да стане клиент на съда, а не години наред това да е сред любимите спортове на т.нар. бизнесмени и техните сподвижници политиците, да е публична тайна, че "така стават нещата" и да няма никакво движение. Същото се отнася до прословутото купуване на шофьорски книжки, масови убийства по пътищата и... невъзможността на пътната полиция да овладее ситуацията.
Държава, в която да не плащам еднаква цена, за да се возя на нов автобус на градския транспорт и когато се качвам във вмирисан, изкорубен, потънал в прах 20 годишен "Икарус".
Искам да живея в среда и общество, където скандалът е наистина скандал, защото не е норма и ежедневие. Загледайте се в надписите на новините, опитайте се да преброите честотата на вестникарските заглавия, съдържащи тази думичка, пребройте употребата й от политическите "говорещи глави" и ще разберете защо у нас отдавна сме претръпнали към всякакви скандали. И сме превърнали всичко в безкраен сериал, в който участват и печелят предимно лошите. Филмът не свършва, а животът ни е все така лош.
