Прекрасен ден от март. Топло, слънчево, грях е човек да не излезе. Затова се обаждам на приятел и излизаме да се разхождаме.
Докато вървим, спътникът ми споделя, че бил чул, че в нашия град дошли чужденци. За средноголям, да не кажа малък провинциален град, това е новина. Стигаме до центъра и решаваме да седнем на някоя пейка.
След петнайсетина минути в далечината се материализира голяма група. Няма как да не ги забележи човек - вървят плътно долепени един до друг, едната половина от тумбата е като сирене, другата - с известен загар.
Изглежда съм бил толкова отнесен - не че не съм - че така и не съм разбрал кога са минали покрай мен и са влезли в магазина за обувки и чорапи, пред който съм седнал. Чувам едно от българските момичета, които го играят екскурзоводки, да споменава, че са холандци.
Ясно, викам си, млечнобелите и руси тийнейджъри са холандци. Честно казано, адски много се открояваха от всички останали - от българите и от другата част на групата си.
До мен на пейката бързо се наместват чужденчета, а аз по европейски им преотстъпвам място. Но нещо не е съвсем наред - "холандците" постоянно повтарят думата "еспаньол" и бръщолевенето им силно наподобява испански футболен коментатор. Пък и са мургави. Аха, испанци.
Слушах ги известно време, през което размишлявах върху това как ли щеше да говори Володя Стоянов, ако се бе родил в Испания. Като възпитаник на английска езикова гимназия нямаше как да не се възползвам от възможността да упражня знанията си с хора, които не чаткаха грам български освен "да" и "здравей".
Попитах ги първо какво мислят за града, като ги помолих да ми отговорят искрено. Казаха, че бил много беден. Натъжих се и се зарадвах.
Натъжих се, защото ми казаха истината и се зарадвах, защото... все пак ми казаха истината. Телефон иззвъня, мелодията му - турбофолк. Едното момиче обясни иронично на испанците, че това е традиционна българска музика. Чужденците в хор възкликнаха "чалга".
Оказа се, че са от Каталуния. В тяхната област се намира Барселона, благодатна тема за разговор. За съжаление не съм футболен фен, бих дузпата и на тази възможност за разговор.
Българка вметва, че Каталуния искала да се отцепи от Испания. Не ги питах защо - немалко региони се чувстват чужди и изолирани в собствената си държава. Сицилия например.
"Имате крал, какво мислите за него?", ги попитах. А те къде със знаци, къде с думи ми обясниха, че е изкуфял и не става. После на шега извикаха: "Fuck the king". Макар и коренно различна ситуация, но това ми напомни за филма Stop Loss, където сержант (Райън Филипи) казва на офицера си същата реплика, само че за президента.
Като си представих новите ми събеседници с автомати, борейки се за свободата на Каталуния, силно се усъмних освобождението да дойде скоро.Те бяха от онзи тип патриоти, които няма да се борят с оръжие за постигане на целта си, а по-скоро ще хакват сайта на кралската фамилия в знак на протест.
Заразпитвах за Испания. Какво им е националното ястие и дали са ходили на корида. След като известно време дискутираха за ястието, казаха нещо на испански, но нямаше как да го разбера. На това му се вика "изгубени в превода".
Корида бяха гледали само на екран. Зачудих се къде са се дянали холандците, че нещо не ги виждах. Отишли били да си купят домати в близкия пазар. Единствените неща, които чужденците пожелали да си закупят оттук, са домати и чорапи.
После - типично за горд българин, със самочувствие на човек, чийто народ е пълен само с красиви българи и българки, попитах каталунците дали не са си харесали някой тук. Усмихнаха се и се спогледаха като ощипани моми. Изглежда, намираха балканската самоувереност за забавна. Не ги виня.
Стана време да тръгват, щели да ги водят на местен концерт. Почувствах като беден търговец, който е услужил с жизненоважни продукти на бъдещите бунтовници - домати и чорапи. Осъзнах, че всеки човек е потиснат от нещо - българите от беднотията, каталунците от Испания.
Но най-важното е човек да се забавлява. А испанцита наистина са забавен народ.