В последните години „Хайде да пазаруваме” доста се промени спрямо времето преди шопинг културата да навлезе с пълна пара. Пазарната мания генерира своите ефекти, някои неочаквани, а други - съвсем логични.
Развитието си има свои приоритети, а тях ги определя пазарът. Отстрани може да изглежда апокалиптично, но у нас, поради характерния български манталитет, проблемите с висока обществена значимост винаги са разглеждани с твърда ръка от политици, режими и каквато форма на власт се сетите. Изобщо, от години развитието и промените са резултат по-скоро на официална линия и политика на тоягата, отколкото на осъзнатата нужда на индивида и обществото като субекти.
Кои са приоритетите за мнозина от народа се потвърди и миналата седмица, когато озверелият шопинг маниак се втурна в новооткрития столичен мол, като парализира движението около обекта, за да из-по-на-паркира на всеки свободен милиметър. Колите буквално висяха по дърветата, а за нас остава да размишляваме каква е тази криза, при която отварянето на търговски център в работен ден предизвиква задръствания…
Дори се чу, че се задействала противопожарната система на сградата поради огромното количество отработени автомобилни газове. Цял спектакъл. Полицаите, изпратени на мястото, за да въдворяват ред в движението, само отбелязали многобройните нарушения, заснети от репортерите около стълпотворението.
Излиза, че за да спазва нормата, в която се е превърнало притежанието на вещи, българинът е склонен да прекрачи почти всички останали правила. Ако по принцип преминаваш на червено или паркираш непозволено, това е проблем. Но ако го правиш само когато пазаруваш, то всичко е ОК. Този незначителен казус обаче поражда въпрос.
Какво е в състояние да изтърпи или пренебрегне българинът, за да може да придобива? Според някои автори сред основните проблеми на консуматорското общество е този, че изолира човеците един от друг. Изглежда е по-приемливо да „общуваш” със стоки и вещи, отколкото да се сработваш с околните, които и без това биха те прередили на някоя опашка.
Склонността на хората да отстояват яростно позиции, когато става въпрос за битови дребнотемия, отдавна е силно развита. В България има ниска избирателна активност, вяли протести и тотална липса на спойка или синхрон в обществото. За това пък всеки ден чуваме – и виждаме - побой за място на паркинга, междусъседски свади, че и по-лошо.
Тези явления не са от днес. До началото на 90-те години на миналия век българите се редяха на опашка за банани, телевизори, дрехи, че и за книги. И тогава да успееш след дългото чакане, носеше радостна състезателна тръпка.
Да прередиш някого или да вземеш „с връзки” беше авантюра, която осмисляше деня. Тези, които можеха, пазаруваха "от чужбина” и имаха „вносни” предмети. Още помня практиката скъпите сапуни да не се ползват, а да се слагат в гардероба, за да гонят молците. И ето ти батална сцена: социалистически молец, прогонен със сапун от ГФР – същинска студена война в дрешника…
Вносни шоколади, дрехи, грамофонни плочи, всичко се харчеше и предизвикваше силни пристъпи на завист, понякога и под формата на колики и задух. Хората дебнеха в ЦУМ да не вземат да „пуснат” някоя нова стока. Още тогава се питах кои са тия дето „пускат”, що за същества са тези анонимни стражи на потреблението?
Но в крайна сметка има чудеса, които не са за три дни и страстта към корекомски стоки бързо еволюира и се превърна в същинска, типична съвременна шопинг треска, протичаща с тежка клинична картина. След падането на комунистическия режим пред изгладнелия българин се откриха изключително нови и разнообразни възможности и той не закъсня да се почерпи от тях. Homo consumericus се засели трайно из българските панелни пещери, а в този ред на мисли сравнението между лова и придобиването на вещи ми изглежда съвсем на място.
В културно отношение класическото патриархално-терапевтично съждение перифразира в „По дрехите посрещат, по дрехите изпращат”.
Много се изприказва за финансова криза, нужда от промени в образованието и здравеопазването. А в България планомерно и упорито се строят почти само молове. За разлика от болници, които се закриват, а за развитието на образованието направо ми е жал да говоря.
