Няма как да познаваш Ричард Ръсел, освен ако не си от най-много тримата вманиачени фенове на рейв-хита Bouncer от 1992 г. на Kicks Like a Mule.
Но ако си сред почитателите на новаторската съвременна музика, вероятно си чувал, че е шеф на XL Recordings. Лейбълът му обърна тенденцията за мрачни вести от музикалната индустрия в последното десетилетие, като лансира вълна от комерсиално успешни, но и обожавани от критиците изпълнители.
The Prodigy, Дизи Раскъл и MIA без изключение са правили музика за XL, демонстрирайки точно това, което звукозаписната компания умее най-добре - да пренася новаторската музика сред масите.
Без значение дали пробивът на Раскъл отваря вратите за настоящите грайм/поп-успехи на Тини Темпа и подобните му, или Vampire Weekend възвестяват актуалната мания на инди-сцената по афропопа, XL обичат да лансират нови изпълнители - и едновременно с това успяват да градят основите на бъдещата звездна сцена.
XL бяха представени на наградите "Бритс" във вторник с номинации за Vampire Weekend и The xx, без да споменаваме спиращото дъха изпълнение от Адел, чийто втори албум "21" вече е продаден в милион копия по цял свят.
Подобно присъствие сред едрите риби би трябвало да създава впечатлението, че XL е масов производител на популярни мегахитове, конкуриращ се по мащаб например със Sony Music или EMI. Така че вероятно донякъде шокиращо ще ви прозвучи вестта, че XL издават само около половин дузина албуми годишно.
Съзнателният избор да не бъдеш "голям"
"Ограниченият график на лансиране на албуми е фундаментален за това, което правим", казва Ръсел за лейбъла, в чието стартиране участва през 1989 г. "В миналото сме се откланявали от него - и леко сме изпускали контрола на качеството. След като установих това, приех за истинска мисия да правим само неща, с които наистина можем да се ангажираме напълно. Има естествена инерция към правенето на повече - и се боря с нея непрекъснато."
Добре де, не желаете ли фирмата да се разраства? Той поклаща глава. "Предлагат ни около 200 000 непоискани демота годишно - и все пак ние сключваме договор само с около един изпълнител за това време. Като цяло казваме "не" на всичко, включително на големи и известни изпълнители. Необходим е елемент на безстрашие, за да правиш такова нещо. Това е на практика философия, противна на бизнеса."
Със сигурност историята на XL не звучи като тази на средностатистически компании, оглавяващи списъка с борсови котировки. Като начало произходът й е в рейв сцената, където те са издали записи като "On A Ragga Tip" на SL2 и "Charly" на Prodigy.
Авторът на рейв библията "Energy Flash" Саймън Рейнълдс казва, че дори само издаваните чисто рейв заглавия на XL биха го превърнали в "легендарен лейбъл", но Ръсел отказва да бъде поставян в рамки.
След като партньорите му го оставят през 1994 г. като единствен ръководител на лейбъла, той се възползва от масираните успехи на The Prodigy (чийто трети албум "The Fat of the Land" оглавява класациите и от двете страни на Атлантика) и се диверсифицира, подписвайки договори с изпълнители, задали насоката на развитие на музиката в последните 15 години - от Дизи Раскъл и White Stripes през MIA, Badly Drawn Boy, Basement Jaxx, Том Йорк, Дивендра Банхарт и Peaches.
В каталога му има фундаментални изпълнители от почти всички жанрове - къде е тайната?
Инстинктът вероятно играе доста голяма роля - Ръсел има необичайно точно ухо за оригинално звучене, което има същевременно шанс да промени правилата в бранша.
Той е харизматичен човек: изгаря от желание да слуша, склонен е да се учи и е зареден с ентусиазъм. От време на време на лицето му грейва маниакална гримаса. Буквално не е на себе си от интерес към руски ретро-синтезатори и възможностите на iPad като инструмент...
Прави това, което ти харесва...
Според вътрешни източници XL отказват да залагат на неща, които смятат, че биха били успешни, но не им харесват. Те насърчават членовете на екипа си да продължават с проекти, по които са работили, преди да станат част от компанията - писане, промотиране, диджействане, каквото и да е.
Лейбълът оставя невероятно ниво на контрол в ръцете на изпълнителите си - теорията е, че музикантите знаят как да създават и продават собствената си музика по-добре от всички останали.
Но ако наистина нещата са такива, как изобщо работи подобна структура? Мениджърът на XL по контактите с пресата споменава за срещи по репертоарни въпроси, в които екипът трябва да реши кой сингъл да бъде пуснат на пазара - и в крайна сметка те просто се обаждат на изпълнителя - за да го помолят той да реши вместо тях.
Звучи като прекрасна, утопична идея - но е обратното на едно от златните правила на музикалната индустрия: никога не оставяй изпълнителите да вземат бизнес решения, защото всички те са полупобъркани.
Точно там се намесва опитът на Ръсел като музикант. Той е бил DJ, продуцент и член на гореспоменатата банда Kicks Like A Mule. Вероятно защото още се занимава със записите и продуцирането на албуми, включително най-новия диск на Гил Скот-Херън - той все още възприема нещата от гледната точка на изпълнителя.
"Да бъдеш наистина артистичен на значи да заличиш правилата и нормите", казва Ръсел, който гледа с широко отворени очи на възхищение към странните, създаващи музика, хора. "Трябва да не се интересуваш от това да си осигуриш работа. Такъв тип хора са пленяващи за мен."
Силният характер и усет на музикантите са най-важни
Притежаването на студио, което се предоставя безплатно на групите на лейбъла - или на всеки музикант, чиито идеи им допадат - гарантира на XL непрекъснато присъствие на изпълнители. The xx правят дебютния си албум, донесъл им наградата "Мъркюри", именно там по време на нощни звукозаписни сесии. А сега там подготвя нов албум британският рапер Giggs, един от новите изпълнители в техния каталог.
Естествената последица от всичко това (без да броим историята, споделена от един от членовете на екипа - как Ръсел насърчава персонала си да прави музика с изоставена музикална апаратура, която се намира в офиса) е, че връзката между лейбъла и изпълнителите му е много силна.
След доста ровене, най-накрая става ясно как Ръсел е в състояние да поставя музикантите на кормилото - той самият споделя тайната, когато говори за това какво прави някого изпълнител на XL (лейбълът вече няма свой характерен "саунд" - като ранните неща от Factory или Motown).
По думите му изпълнителите - от Лиъм Хаулит от The Prodigy до Адел - са обединени от "силна идея какво желаят да правят. Силен характер. Силен вкус. Музиката, която те са правили, когато сключват договора с нас, е почти без значение. Това не е дори началото. Много по-важен е самият човек, идеите му, силата на характера - и насоката, в която иска да върви."
Мениджърът, който се доверява на преценката от музикантите си
Заради подбора на подходящи личности (най-новият изпълнител на XL е пореден изключително интересен човек - 19-годишният Tyler the Creator, член на лосанджелиската рап-банда Odd Future Wolf Gang Kill Them All), Ръсел разполага с увереността да приема идеи, които биха докарали много мениджъри на лейбъли до нервни тикове.
The Prodigy например са общоизвестни с това, че отказват да правят каквито и да е ТВ промоции - просто заради това, че не харесват телевизията; Ръсел няма нищо против.
Всъщност той дори признава на Лиъм Хаулит заслугата за изграждането у него на идеята, че можеш да действаш както пожелаеш - и да не се притесняваш за правилата. "Лиъм наистина засили моесто собствено убеждение, че трябва да правиш именно каквото желаеш", заявява той. "Той си пада по духа на пънка, хип-хопа, пиратското радио. Диджействал съм по пиратско радио - и винаги бяхме на стъпка преднина от полицията. Тази подривна дейност ме въодушевяваше - и мисля, че това може да бъде направено по милиарди начини."
Хаулит си спомня за музикалното им сътрудничество в също толкова позитивна светлина. "Това е да имаш някой до теб, който ти пази гърба и има желание да нарушава правилата", коментира той. "XL винаги са работили по този начин, по който и ние мислехме - един вид пънкарски подход. Трябваше да се учим бързо, тъй като третият ни албум "The Fat of the Land" изведнъж стана суперуспешен, така че ние просто правехме това, което чувствахме като нещо естествено - без значение дали то вреди на продажбите на дискове или не. Винаги сме имали силна, безкомпромисна позиция по въпроси като участието в ТВ шоута - но Ричард уважаваше тази ни гледна точка; така че правехме нещата по различни начини, за да ни чуят - например когато пуснахме "Smack My Bitch Up" като сингъл: на никой от мейджърите нямаше да му стиска да пусне самостоятелно такова парче."
Да не работиш с идеята колко пари можеш да спечелиш
Смелите, пънкарски изявления могат да се очакват в музикалния бранш, но понякога отказът на изпълнител да промотира собствените си записи по определени начини може да звучи по-скоро като самосаботаж.
Как би реагирал Ръсел, ако например Адел се обърне и заяви, че повече няма да пуска сингли? "Ами тя например никога не е пяла на фестивали", отвръща той. "Просто не го чувства като нещо, подходящо за нея. Чудесно артистично решение. Тя не се поддава на чуждата воля."
Подобно нещо би докарало много лейбъли до безумен гняв... защо той не е бесен? "Напротив, наистина ми харесва решението й. Защо да имам нещо против?"
Дали отново не би се притеснявал, ако това препъне кариерата й? Той категорично отхвърля тази идея. "Това няма как да не помогне на кариерата й. Трябва да имате доверие в изпълнителите. Всеки път, когато видя някой да направи нещо подобно, това засилва вярата ми в него. Да вървиш срещу чуждата воля, да поемаш рискове. И понякога, честно казано, да отказваш предложени пари. Когато видя някой да прави подобно нещо, това винаги е добър знак. Всички, с които работя, биха могли да направят нещата по начин, по който биха спечелили повече пари - включително аз самият. Но не са го сторили."
Да процъфтяваш в умираща индустрия
С музика, кънтяща от тонколоните, плакати навсякъде по стените и дъщерния инди-лейбъл Young Turks, работещ върху лаптопите, офисът на XL е място, което със сигурност напомня колко скучно може да бъде всяко друго работно място. Как е възможно хората толкова много да се забавляват - и същевременно да успяват.
Нищо чудно, че всички изглеждат толкова отдадени на каузата на XL. В крайна сметка това е лейбъл, процъфтяващ в индустрия, която се предполага, че умира.
"Не, тя не умира... променя се", намесва се Ръсел. "Но пък тя винаги се е променяла, както и целият свят. Просто не мисля за бъдещето - въобще. Това не е моя отговорност."
Наистина ли? И няма никаква стратегия?
"Да - просто да пускаме добри записи. Това е всичко. Сигурен съм, че има хора, които мислят за неща като авторски права, изтеглянето на песни и така нататък, но... не очаквате от един писател да мисли за Kindle и други подобни глупости, нали? Имам предвид, че ние правим всичко по силите си, но определено не предлагаме каквито и да е решения за музикалната индустрия."
А пък има и още един проблем. Музикалният вкус не е нещо, което се учи. Не можеш да развиеш слуха си да открива хитове. А ако някой смята, че може да намери човек като Ричард Ръсел във всяка звукозаписна компания - е, късмет в намирането му.
