Идеята беше да напишем за такова гигантско събитие като концерта на AC/DC в София от поне две различни гледни точки.
От една страна, събитието в културен мащаб е сравнимо само с една хипотетична изложба на Пикасо или Шагал в България например. От друга, говорим за няколко австралийски пенсионери, свирещи вехта и доста елементарна музика, издали всичко на всичко един посредствен албум през последните 10 години и изпълняващи практически една и съща песен (с малки варианти) през цялата си кариера.
Честта да напише ода за австралийците се падна на старата генерация в лицето на Румен Янев, който им е фен. Задачата да ги наплюя се падна на мен - не че аз съм млад (напротив), а понеже не съм техен фен.
Така е - Румен може да е им е фен още от 70-те, аз обаче не съм им фен още от примерно 1979-1980-та, когато като ученик ги чух за пръв път по сръбското радио. Това е времето на вероятно най-значимите албуми в цялата им кариера - „Highway to Hell" и „Back in Black". Трудно е да кажеш лоша дума срещу тях, нали?
Положението обаче беше такова, че тогава ние слушахме хард рок - Deep Purple и Uriah Heep (други не бяхме чували) и умопомрачително авангардните за ония години Pink Floyd. Познавах и един човек, който ни уверяваше, че имало една още по-добра група на света - Led Zeppelin; той все напираше да ни пуска единствената си тяхна плоча, имаше много интересна обложка, ама това парче „Kashmir" много скучно, бе (къде ми е бил акълът тогава - не знам)...
Това беше представата ни за рок - властта не допускаше изобщо такава музика да звучи никъде в България. В магазините обаче се продаваха плочи на унгарски групи и така например открих космическия рок в лицето на Омега в най-добрите им години.
И на този фон чуваме AC/DC... Музика, която в сравнение с Пърпъл или Хийп е смешно елементарна, вместо прогресив забива в блуса (бахти скучното и архаично, мислехме тогава), китарите стържат смешно, все едно дете си играе с тях (а вие чувалили сте Ричи Блекмор, а? Е това е китарист!), а вокалистът пищи като педал, на който внезапно са му пъхнали нещо отзад (тогава нямаше и политическа коректност) - „Ой, ой, ой!". Е, вервайте ми, нямаше в ония времена човек в затънтения ни градец, който да хареса подобна идиотщина.
Минаха обаче 2-3 години и в гимназията ни дойдоха едни момчета от село, които само AC/DC слушаха. 80-те не бяха толкова добри за AC/DC, колкото 70-те, а и ние вече бяхме открили новата вълна в британския хеви метъл (с някоя и друга година закъснение). В града ни се появиха също няколко пънкари, както и първият идиот с прическа точно като на Мартин Гор от Depeche Mode. Така лично аз минах към метъла, уейва и фънка и се разминах с австралийците. Пък и да не съм от село да слушам AC/DC, я... И без това те бяха официално забранени в България с мотива, че са... фашисти.
Разказвам всичко това едно защото са спомените от моята младост и второ, за да усетят - ако могат - следващите след нас в какво идиотско време живяхме (особено това преди 1985-та, после беше пак идиотско, но по друг начин) и как ни осакати то. Нормално е, че пораснахме идиоти. И се разминахме далеч не само с AC/DC.
Аз лично нямам право да се оплаквам. Станах диджей, десетина години по-късно радиоводещ, музикален редактор, музикален журналист. Животът ми мина в музика. Години по-късно изслушах с друга перспектива и с друго ухо много неща, включително AC/DC и дискографията им от 70-те. Въртял съм хитовете им с адски кеф, няма друго такова удоволствие за фен на рока като да му пуснеш AC/DC, Kiss и ZZ Top. „The Jack" например сваля всички задръжки у хората на дансинга, сваля даже и сутиените на жените... нататък предпочитам да замълча.
И какво да кажа? Да, всичко е вярно - свирят горе-долу една и съща песен 35 години, музиката им практически не се развива, даже Брайън Джонсън всъщност просто копира страхотно покойния Бон Скот. Вярно е, ама какво от това?
AC/DC са просто неподражаеми. Те са еманация на рока в много чист, суров и първичен вид, те са класици, те са ветерани, те са титани... и още клишета, клишета, клишета... които също са верни.
Истината обаче е една. Където и да стъпят австралийците, дори след толкова години на сцената, концертът им е местен празник и значимо културно събитие от локален, а понякога и национален мащаб. Това е празник на рока, на онази свобода на духа, която някога комунистическата идеология беше забранила на моето и на още доста други поколения в тази страна.
Празнувайте го и се радвайте - на онези, които го доживяха, че доживяха; на другите - че нямате идиотските ни спомени от онова идиотско време.
Днес всеки има свободата да слуша каквото си иска. И именно заради това концертът на AC/DC в България е нещо повече от концерт - той е символ, нещо като закъснял 10 ноември за всички, които обичат рока, бунта и свободата.
...
Видяхте ли - не съм фен на AC/DC, но въпреки това не успях да напиша статия против тях.
Това е положението.
