Преди няколко години си говорехме с Фънки за очакваните големи рок концерти в България и уж между другото го попитах, дали има надежда да видим AC/DC в София.
"Забрави, копеле - каза ми той. Опитвали сме поне няколко пъти и сме получавали вежлив отказ. Може и да сме на пътя на коприната, но за тях все още сме в боклучарника на Европа."
Преглътнах. Това нямаше да е единствената ми надежда, която ще си умре с мен. The Rolling Stones вече съм ги преживял. Лесно му е на Брус Спрингстийн да пее "Born in the USA". Я да го видим какво щеше да пее, ако се бе пръкнал в Бусманци?!
Та в едно такова примиренческо настроение ме връхлетя вестта за концерта на любимата банда на националния стадион "В. Левски" и едва не ми счупи патериците. Казвам "връхлетя", тъй като я донесе малкият ми син, който в този момент се движеше като Христос по водата, без въобще да има нужда от вода.
От този момент нататък в къщи и в домовете на една гора мои приятели се говори само за предстоящия концерт. Билетите отдавна са купени и се уговарят срещи върху хипотетични квадрати от футболния терен. Броят се дните до концерта и се купуват нови фланелки на енергетиците от островния континент.
AC/DC са култова група за милиони обитатели на планетата Земя. Те са поредното австралийско чудо, което грабва емоциите на стандартния хуманоид без предварителна подготовка, специална нагласа и определена степен на обща култура. Те са... като да бръкнеш в контакта.
Тази банда има поне две парчета, които ми въздействат по-силно от поркането, секса и каре аса в покера. Това са "The Jack" и "Whole Lotta Rosie". А като започна да се замислям, към тях мога да започна да добавям: "T.N.T.", "Hells Bells", "Big Gun", "Hard As A Rock"... Ако сега не се спра, ще напълня целия регламентиран обем на материала със заглавия.
AC/DC са любовта на зрялата ми възраст. Сещам се, че преди няколко години, когато пишех книгата си за "Щурците", сравнявахме с Кирчо Маричков рок пристрастията си. Оказа се, че любимите ни банди в отделните периоди са едни и същи - The Kinks през 60-те години, The Rolling Stones малко по късно и след това - AC/DC.
Тази моя любов непрекъснато ми носеше конфликти с Косьо Марков, когато той изпълняваше функциите на директор на Радио Тангра, защото за него парчета като "Big Gun" излизаха извън формата на радиото и бяха прекалено тежки за традиционната му аудитория. В плейлистите, които той ми даваше за излъчване, AC/DC не фигурираха. Аз обаче си ги пусках. Обикновено в края на предаването. Доколкото си спомням, и Васил Върбанов правеше същото. Не ми се вярва с това да сме разгонили слушателите на радиото. Само ядосвахме Косьо.
Еди Ван Хален казва за AC/DC: "Всъщност те свирят винаги една и съща песен, но пък тя е страхотна."
Еди е прав. Всеки, който се е опитвал дълбокомислено да анализира стила на тази банда, е падал в капана на това безсмислено начинание. Все едно да се опиташ да анализилраш стила си на дишане.
Очевидци твърдят, че когато Господ сътворявал света, призовал: "Нека бъде светлина!" И била светлина. Сигурен съм, че когато Ангъс е сътворявал AC/DC, то е повелил: "Let There Be Rock". И бил, е и ще бъде рок.
